Али Найт - Лъжи

— Виждала съм Мелъди само веднъж, на празненство в офиса на „Форуд“. Тогава тя оформяше окончателния вид на „Време за престъпление“. Поговорихме си и си спомням, че Мелъди ми каза: „Предаването е толкова ценно за мен, колкото розите за татко“.

Усмивката на госпожа Греъм стана по-широка.

— Много мило от ваша страна да го запомните и да ги донесете.

— Избрах червени, защото това беше цветът на роклята й онази вечер.

Когато хората ме питат, отговарям, че не познавам Мелъди, и практически, това е вярно. Въображението ми попълва липсващите моменти. Представи ни Сергей. „Трябва да се запознаеш с Мелъди Греъм“ — каза той. Пол често споменаваше за нея и аз бях любопитна. Мелъди се смееше много и настояваше да пълни чашата ми. Астрид я докосна по рамото, докато отиваше в кухнята. Мелъди беше в настроение да празнува и общителна и не съзнаваше колко хубаво предаване е измислила, нито колко е привлекателна. Като всички останали и аз бях хипнотизирана от младостта, чара и таланта й и възможностите, които ще й се предоставят.

Госпожа Греъм кима.

— Червеното беше любимият й цвят. — Тя докосва полата си. — С Мелъди много си приличаме. Жалко, че Дон не е тук. Отиде на редовната си разходка. Нуждае се от този навик.

— Искам да ви кажа, че работата й е оценена много високо. Тя беше пълна с идеи.

Госпожа Греъм скръства ръце в скута си и притиска крака един до друг като кралица.

— Такава си беше Мелъди. Съсредоточаваше се в това, което вършеше. Например във велосипеда и физическите упражнения. Беше го наследила от Дон.

На стената до фотьойла има снимки, които проследяват сформирането, развитието и растежа на семейство Греъм, щастливите времена преди катастрофата. Има черно-бели снимки от кръщенета, фамилни събирания, прически от осемдесетте години на миналия век и училищни фотографии на син фон с бели облаци.

— Това Мелъди ли е? — Посочвам сериозно момиче на петнайсетина години в училищна униформа.

Госпожа Греъм се размърдва на мястото си.

— Да. Сложила съм там снимката само защото Мелъди много я харесваше. Тя вдигна голяма врява, защото не искаше да се усмихне. „Само ще насърчавам мъжките погледи“, както се изрази. — Тя ме поглежда.

— Винаги е била своенравна. Дон, разбира се, отстъпи, но истината е, че аз никога не съм харесвала тази снимка. Мелъди изглежда намръщена, а изобщо не беше такава. — Госпожа Греъм става. Гласът й омеква:

— Тази ми е любимата. — Тя посочва снимка на момиче, вероятно на единайсет години, с къси панталонки и широка тениска, което тича в плитки води. Снимката изразява движение и радост. Момиченцето бяга с енергията на необременената младост, време, преди да започне да има свое мнение и да го отстоява.

— Много е красива.

— Може да говорите в минало време. Ще трябва да свикваме. — Госпожа Греъм избърсва ръце в полата си и усещам, че полага големи усилия да не рухне психически. — Не съм сигурна дали не си губите времето, като сте дошли тук. Полицаите взеха всичко, свързано с работата й. Останаха малко неща.

Тръгвам след нея нагоре по стълбите и се чудя дали поразителната прозаичност е корсетът, който я държи да не се разпадне. Тя прекрачва по две стъпала наведнъж, безшумно като котка.

— Разпознах тялото. Знаех, че Дон няма да има сили да го направи, но сега не ме оставят на мира.

— Кой?

— Семейството ми. Сякаш съм развила деменция за един ден и се нуждая от денонощни грижи. Сестра ми е в дъното. — Госпожа Греъм имитира истерична жена: — „Тя се нуждае от помощ, Дон, помощ!“. Не харесвам сестра си, но сега трябва да търпя ежедневните й посещения заедно с отвратителните й деца. Дъщеря й скоро ще дойде, въпреки че „компания“ е силно казано. Цял живот съм се старала да отбягвам първото си семейство и да изградя друго, което повече ми приляга… но вие може би не разбирате това.

— Боя се, че ви разбирам много добре.

— Сега се тълпят около мен и всичките ми дългогодишни усилия пропадат.

— Това е едно от най-тъжните неща, които съм чувала — изтърсвам, преди да успея да се сдържа, и не мога да преценя дали е неуместно. Госпожа Греъм е докоснала чувствителна струна. И аз полагам дългогодишни усилия да изградя новото си семейство, но се страхувам, че моето е на път да рухне.

— Ето. — Тя отваря вратата на едната спалня и се озоваваме в личното пространство на Мелъди. Стените са ябълковозелени, а лавиците са отрупани с дрехи, книги, компактдискове и папки. Голямо писалище от седемдесетте години на миналия век с черен вграден плот гледа към градината. Компютърен кабел лежи изоставен. Предполагам, че полицията е взела лаптопа й. На стената е окачена неонова ретро табелка на Британските железници. Има и мароканска възглавница за седене. Леглото е двойно, но малко. Не съм в състояние да го гледам дълго.