Али Найт - Лъжи

— Тази ми е любимата.

Поглеждам незаинтересовано към не много добре нарисувани праскови и ананас в кичозна купа на мрачен черен фон.

— Тази? Шегуваш се.

— Много ми харесва.

— На мен ми прилича на досаден натюрморт.

— Виж колко тъмен е фонът. Отсъствията, празнотите правят интересна картината.

Поклащам глава.

— Не разбирам.

Двама японски студенти се приближават до платното и после отминават. Отново поглеждам картината. Изведнъж фонът е изскочил отпред, образувайки ефирен мотив от въртящи се и трептящи форми като красива черна дантела над картината, контрастиращ на релефните плодове и купата. Зрителната илюзия е изумителна.

— Да, наистина е хитро.

— Това е стар номер в изобразителното изкуство, но художникът го е направил по нов начин. Празнотите създават форми и мотиви като предметите — победоносно се усмихва Джеси. — А сега тази чаша е празна и трябва да се напълни — добавя тя и се обръща към бара.

Пол може и да е изчистил електронната си поща, но на мястото на всяка изтрита схема остава друга. За жалост това, изглежда, е новият замисъл да отсвири съпругата си.

Телефонът звъни.

— Госпожо Форман? Ще дойдете ли да вземете децата си?

— Какво?

— Обаждам се от училището. Джош и Ава чакат в общото помещение. Предполагам, че сте наблизо. — Тонът й е отривист и обвинителен.

Часът е четири без петнайсет. Съвсем съм забравила за времето и съм прекарала целия ден в ровене в електронната поща на Пол. Не съм яла, нито съм помръдвала от кабинета. Превключвам на режим „притеснена майка“.

— Разбира се, ей сега идвам. Задръстванията ме забавиха…

— Побързайте, мила.

Тя прекъсва баналните ми извинения. Слуша ги всеки ден от години от жени, които жонглират с твърде много топки. В един безумен миг се замислям дали да не й кажа как всъщност стоят нещата. „Мисля, че съпругът ми е убиец.“ Вероятно окото й няма да мигне. „Добре, мила, само побързай“ — щеше да отговори и да изключи телефона.

Вечерта полицията идва отново да чуе разказа на Пол. Изнервена съм, че работя толкова бързо и отмятат толкова много квадратчета. Стомахът ми се свива от страх и мрачни опасения. Ченгетата се въртят в коридора, докато намират място на чантите си и събличат палтата си. Готвя се да обясня, че Пол е излязъл да потича и няма да се забави, когато той се връща. Застава пред полицайките с ръце на кръста и приведен, и диша запъхтяно. Пол не прави нищо до половината.

— Господин Форман? — пита О’Шей.

Той кима, опитвайки се да нормализира дишането си. Облечен е в дишащо горнище на анцуг с дълги ръкави и спортни гащета и на гърдите му има голямо петно.

— Моля… заповядайте, влезте. — Пол си проправя път покрай тях, отваря вратата на хола и учтиво ни прави знак да влезем. Трите минаваме на сантиметри от бушуващия в тялото му тестостерон. Той се подпира на дръжката на вратата, докато полицайките се оглеждат къде да седнат.

— Извинете — опитва да се пошегува Пол, — вече не съм… какъвто бях. — Той избърсва потта от врата си и аз виждам очертанията на мускулите му през спортната фланелка.

Уайт се суети.

— Искаме да ви зададем няколко въпроса за Мелъди Греъм — започва О’Шей, която сяда на ръба на дивана и отказва да потъне в успокояващите му дълбини, за да не се настани твърде удобно и да пропусне нещо.

— Разбира се. Хм, имате ли нещо против, ако първо си взема душ? — малко смутено пита Пол.

— Добре, само побързайте — отговаря тя.

Той излиза.

— Трябва ли да напусна стаята? — предлагам нервно.

Те се изненадват.

— Не, останете, ако искате.

Утешавам се с мисълта, че според тях тази следа е изстинала и че реалните им подозрения са насочени към друг. По-рано гледах по телевизията как освобождават от ареста Джери Бонакорси. Той застана на стъпалата пред полицейския участък. Главата му едва се виждаше между раменете на мъже в хубави костюми. Не можах да преценя дали той е дребен, или те са високи, но ефектът беше, че Джери приличаше на преждевременно остаряло дете в анцуг. Говорителят презрително спомена „недостатъчно доказателства“ като причина за освобождаването му и зрителите останаха с убеждението, че не трябва да вярват на това.

Мъж в костюм, вероятно адвокатът на Бонакорси, се опитваше да го изведе между камерите, но Джери започна да говори заеквайки, като приглаждаше побелялата си коса. „Честно казано, тук се почувствах като у дома си.“ Той присви очи срещу блясъка на светкавиците на фотоапаратите. Имаше такъв вид, сякаш не разбираше защо хората се интересуват толкова много от него. „Полицаите се държаха дружелюбно. Бих искал някой да потвърди разказа ми къде бях в нощта, когато е била убита младата жена, но се боя, че няма кой. Разхождах се. Отдавна не се бях разхождал.“ Бонакорси вдигна ръка към лицето си, когато отвсякъде го засипаха с въпроси. Не знаеше накъде да се обърне. „Тъжно ми е, че някой имитира онова, което направих. Това не е правилно. Жената изглежда много мила. Колко жалко.“