Али Найт - Лъжи

Пол е арогантен и има причина да бъде такъв — ръководи голяма фирма, печели награди, има добро образование, лесно побеждава в спорове за абстрактни неща и може да възприема алтернативни възгледи само за развлечение. По-умен е от мен. Решава докрай кръстословиците и ме бие на всякакви игри — шах, очевидно, и „Монопол“ и направо ме размазва на „Скрабъл“. Последното много ме обижда. Боли ме всеки път, но се преструвам, че не е така. Когато слага последната плочка и записва окончателния резултат с късото моливче, което държим в кутията, той ме поглежда закачливо и казва: „За малко. Ако не беше взела онова «Д»… кой знае“. След това се засмива. Искам да изтрия усмивката от лицето му.

Отивам в тоалетната и се поуспокоявам, но оставям чая да капе на килима. В единия край на бюрото има листче с някакви служебни записки. Пробвам ги всичките. Нищо. Вглеждам се в разкривения почерк. Пол пише с главни букви. Винаги съм намирала това за странно. Може би мъжете са такива. Той вероятно не знае правописа. Бие ме на „Скрабъл“, но не пише правилно. Много е талантлив, но често ме пита: „Бележка“ с „ж“ ли се пише или с „ш“? Или „Именно“ с едно „н“ ли е или с две? Това е ахилесовата му пета. От лявата половина на мозъка ми се появява мисъл, тъй като напоследък доста често се върти в главата ми. Елоуид е сложно име. Чудя се колко време му е отнело да се научи да го пише. Преди да се усетя какво правя, написвам „Мелъди“, но отново получавам отказ. Пробвам „Мелоди“… пак нищо.

— О, Филоси, Филоси — казвам си и по лицето ми започват да се стичат сълзи. Написвам прякора си и изведнъж влизам в електронната му поща.

Избърсвам сълзите си с трепереща ръка. Постижението ми в разбиването на паролата не ме удовлетворява, а ме оставя с повече въпроси, отколкото отговори. Полагам усилия да се съсредоточа върху предстоящата работа. Съдържанието на кутията с получените съобщения е безинтересно. Няма писма от Мелъди, никакви дръзки шеги със сексуален контекст, които намекват за отдавна установена практика на редовно чукане, нито страстни послания от някоя млада, влюбена обожателка. Изтритите и изпратените съобщения са също така скучни. Чувствам се измамена след всичките си усилия и часове, които загубих. Ала изненадана ли съм? Мелъди е мъртва. Тя беше убита. Най-очевидното откровение с доказателства е имейлът. Изпитвам усещането, че съм пристигнала на купон, след като най-интересните гости са си тръгнали. При това положение е най-добре да се заловя с храната. Преглеждам всичко останало само защото съм прахосала прекалено много време да проникна вътре. Има няколко разменени писма с Лекс, който сякаш се мъчи да се сдобие с по-голям дял от фирмата. Типично за Лекс. Той е нарцис и мисли, че си заслужава. Има хладни, кратки съобщения от Порша с подробности за отговорностите и задълженията на КПТВ и предпазните стратегии, каквито и да са те. Тя винаги копира някой друг и никога не се подписва с общоприетите любезности, с които аз съм запозната. Толкова е заета с работата си, че отдавна е зарязала повърхностните неща. Има имейли от Сергей, който предлага да разчисти просрочените разходи на Пол; мръсен виц за групов секс от Астрид и покана за изложба от Джеси, пълна с удивителни. И после намирам размяна на писма с Джон, в които Пол пита дали телевизия „Форуд“ трябва да се защитава. Джон е прикрепил дълга статия за правата върху интелектуалната собственост. Проследявам тази нишка. Те се опитват да изяснят на кого е идеята за разлика от поръчаното или направеното предаване.

„Накарай я веднага да подпише договора“ — е написал Пол.

„Договорът е готов, но тя протака и чака правен съвет“ — отговаря Джон ден по-късно.

Датата е отпреди три седмици. Пол не е отговорил. Чувствам се обезпокоена, като виждам служебни разногласия, написани черно на бяло, но после очите ми се спират на нещо далеч по-интересно — съобщение от Елоуид.

„Предполагам, че си прав. Защо да не я поканя на обяд? Ще бъдеш ли доволен?“

Познатият тон ме дразни. Ще има серия блюда с мен като черешката на тортата. И после забелязвам, че няма имейли от мен. Нито един. Написала съм много съобщения на Пол, предимно с ангажименти за календара му. Понякога му пиша, че го обичам. След няколко изщраквания с компютърната мишка ги откривам в кошчето за боклук.

Спомням си за изложба, на която веднъж отидох с Джеси. Стоим пред една картина, а тълпата ни блъска отляво и отдясно. Тя протяга ръка с чаша бяло вино към платното.