Али Найт - Лъжи

— Да.

— Кога се върнахте?

Пол не отговаря и ме поглежда. Лицето му не издава нищо и ъгловатите му черти са същите като винаги. Виждам, че уморените очи на Уайт го наблюдават и чакат. Кракът на Пол потрепва.

— Около десет.

Една моя приятелка работи като консултант на пристрастени в болница. Служебната й характеристика включва думи като „алкохолизъм“, „лекарствена зависимост“, „обсесивно-компулсивно разстройство“ и „депресия“, но тя твърди, че всичко това се дължи на срам. Срамът, който жените изпитват за провалите и недостатъците си, ги кара да крият проблемите си с алкохола и наркотиците от съпрузите и децата си, често години наред, и ги крият много добре. Тайните им са зазидани във взаимоотношенията им и страхът от последиците, ако признаят истината, ги дебне всеки час, когато са будни. Работата на приятелката ми е да разсее страха, срама и тайните. Също като работата на полицая. В момента аз се срамувам толкова много от това, което правим, че гърдите ми тежат като олово. За пръв път се замислям за Мелъди не като любовница на съпруга ми и заплаха за семейството ми, а като за жертва.

Най-много се страхувам да не умрат децата ми. Напълно осъзнавам, че това е досадно клише, най-честото, което може да си мисли една майка, но това не го прави по-малко истина. Влажната тежест на труп, докато го изваждам от плувен басейн в някоя вила, изскърцването на тапицерията на фотьойла, в който хлътвам, когато полицайка ми съобщава, че едното ми дете е мъртво, а друго ченге се суети до рамото й. Когато си представям такива неща, очите ми се напълват със сълзи, носът ми се запушва, обзема ме паника и миг по-късно полагам усилия да мисля за нещо хубаво, за да прогоня непоносимите видения. Всичко трае трийсетина секунди. Как ли продължават да живеят родителите на Мелъди? Една минута, две, пет, десет, час, ден, седмица, до края на живота си? Полицаите са отишли при тях и са стоварили ужаса върху главите им. Съпругът ми ли им го беше причинил? Преглъщам слюнката, която се е насъбрала в устата ми.

— Значи сте се върнали вкъщи най-късно в десет? — повтаря О’Шей.

— Точно така — отговаря Пол. Няма колебание, нито знак, че допреди миг е стоял на прага, преди да го прекрачи.

Хрумва ми да скоча и да се разкрещя, че той лъже, и обвинително да насоча пръст към него. В съзнанието ми пробягват образи как Уайт го поваля върху масичката за кафе и му слага лъскави белезници, но продължавам да мълча. Поглеждам венчалната си халка и чувствам как се е впила в пръста ми.

Уайт слага капачката на писалката си и я прибира в евтината й кожена калъфка.

— Мисля, че приключихме тук.

Изненадана съм, че мога да стана и да отключа вратата, без пръстите ми да треперят. Пол стои зад мен на стъпалата пред дома ни, докато гледаме как полицайките вървят по пътеката. Той слага ръка на рамото ми — контролираща тежест. Затварям вратата и заставаме един срещу друг. Първия път, когато дойдохме в къщата, ние вървяхме след търговеца на недвижими имоти, който ни я показваше. Навън валеше дъжд и каналът представляваше мъгливо размазано петно зад гъстите дървета. Той отиде да чака в колата в края на обиколката през серия празни и мръсни стаи, за да ни „даде малко време заедно“, и ние стояхме върху купчината рекламни материали, изпратени по пощата, и долавяхме мириса на влага. Тогава разбрах, че това е нашата къща и че можем да я преобразим и да живеем щастливо там.

— Хареса ти, нали? — попита Пол, като видя как очите ми развълнувано се стрелкат по високите тавани и спират на изпълненото му с очакване лице. И наистина ми харесваше. Но вече не.

Той слага показалец на устните си и ми намига — бавно и преднамерено. Отива в кухнята и отваря бутилка бира, сякаш празнува края на уморителна работна седмица.

С Пол имаме таен език. Повечето двойки имат. Не само думи и изрази, а и жестове. В Маями веднъж видяхме жена, чиято коса беше оформена по такъв начин, че приличаше на пате, седнало на главата й. Имаше кичури, боядисани във всички нюанси на кафявото, които стърчаха като пера на опашка над едното й око, а черният перчем над другото ухо образуваше човката. Ако някой от нас види странна прическа, обръща се към другия, повдига лакти като пате и кима или поклаща глава. Използваме и намигването му.

Преди две години бяхме поканили гости. Някои биха го нарекли вечеря, но аз изтръпвам пред употребата на тази дума, защото звучи официално и твърде грандиозно за мен и скромния ми произход. Пък и не умея да готвя. По-добре съм запозната с отделението за замразени храни в супермаркета, отколкото с пазара. Затова приготвих набързо овчарски пай и се опитах вечерята да не възбуди големи очаквания.