Али Найт - Лъжи

— О, не трябваше ли да умра сега?

— За бога, Джеси! — изрева Лекс, който е много амбициозен и се бори докрай.

В същия миг от гърлото на Джон се чу тих звук на задушаване. Той наклони стола си и се вкопчи в масата с побелели пръсти. Изпусна я, прекатури стола и се строполи върху керамичните плочки. Чух как главата му се удари в пода.

— Добре ли си?

Тялото на Джон потрепваше мъчително. Очите му бяха затворени.

— Леле! — рече Пол.

— Да проверим дали е добре! — извика Сара и стана.

Сара е моята разумна приятелка, точна и невъзмутима. Освен това си е направила труда да изкара курс по оказване на първа помощ и щом тя се разтревожи, реших, че е по-добре и аз да се притесня.

— Джон? — Наведох се и докоснах лицето му. Нищо. Разтърсих го за раменете, столовете скърцаха, докато гостите ставаха и се навеждаха да го видят. — Джон! — извиках по-силно.

— Той наистина ли се удари? — попита Елън, която се върна от света на мъртвите.

Вгледах се в Джон и чух, че Джеси изпищя:

— Това кръв ли е?

Под главата на Джон се беше появило тъмно размазано петно.

— Джон? — Отново разтърсих рамото му. Той не помръдна. — Боже мой! — Клекнах до него. Кръвта беше лъскава и прясна. Импулсивно докоснах шията му, за да проверя пулса. — Да извикаме линейка! — Вдигнах глава и огледах кръга от хора над мен. Някой ми даде мобилен телефон. Набрах 999 и спрях с пръст върху зеления бутон за свързване. Бях чула смях. Погледнах Джон, който продължаваше да лежи на пода, но се хилеше широко. Изплези големия си зелен език и ми показа шишето с доматено пюре в ръката си. Ударих го по рамото. Всички изпаднаха в истеричен смях. — Копеле! — Много се ядосах. Наистина се уплаших за него. Джон не знае граници и винаги отвежда нещата малко по-надалеч, отколкото смятам за удобно.

— Тя сериозно провери пулса му!

— Повикайте линейка! — имитира ме Лекс.

— Представяте ли си, ако се беше обадила?

— Не мислех, че номерът е доматеното пюре ще мине, но стана феноменално! — с възхищение добави Фил.

Джон още беше на пода и бършеше кетчупа от косата си.

— Е, кажи ми кой беше? — попита ме той.

— Какво?

— Кой ме уби?

Бях забравила за тъпата игра и се чувствах неудобно, че всички ми се подиграват.

— Де да знам. — Искаше ми се играта да свърши. — Сара — предположих, но тя поклати глава.

— Интересно е, че сме на страната на убиеца, а не на Кейт, детективът — отбеляза Фил, придърпа лимоновата торта към себе си и потърси нож. — Като заговорничим с убиеца, ние набеждаваме и някой, който е невинен.

— О, Филоси, как се върза само! — Пол бършеше сълзите си от смях. — Остава ти още един опит.

Втренчих се в него, но силен шум вляво ме накара да подскоча и да отместя поглед. Когато се обърнах, Фил се хвана за гърлото и рече:

— Мъртъв съм, но те уверявам, че не се отрових от вкусната торта.

— Трета жертва — отбеляза Пол.

— Е, Кейт, кой го направи? — попита Бен.

— Хайде, избери мен. Знаеш, че го искаш — помоли ме Пол. И беше прав. Наистина мислех, че е той. Пол знаеше това и чакаше да го посоча, затова се опитах да блъфирам.

— Лекс е.

— О, Филоси! — Съпругът ми възхитено протегна ръце към лицето ми през масата и се помъчи да ме прегърне.

— Кейт! — Лекс хвърли двете си двайсетачки. — Не го ли видя, че хвърли вилицата на пода, за да те разсее? Сляпа ли си?

— Справи се много добре, Кейт — похвали ме Джеси и погали ръката ми.

Пол отпи от шампанското и протегна ръка да вземе парите на Лекс.

— Печелиш тази игра само защото другите ти позволяват, Филоси.

И после той ми намигна. Съмнявам се дали някой забеляза това. Това беше празник на хитростта му, признание, че може да ме надхитри и че го обичам заради това, защото коя съпруга не обича успеха на мъжа си?

Пол не грешеше. Когато в онази нощ изпратихме и последния гост, ние се любихме точно там, до стената в коридора — забързано, разгорещено и страстно чукане. След осем години заедно той ме доведе до един от най-силните оргазми, които съм имала.

Сега стоя на същото място и гледам бухалката за крикет на Пол на закачалката. Зеленият памук се е подал от дебелата дръжка. Представям си как я държа като бейзболна бухалка и бързо замахвам към тила му. Пол знаеше, че ще излъжа полицайките и че ще го прикрия, без дори да ме моли. Престореното му пиянско бръщолевене ме поведе по пътека, по която конспирирам сама. Съпругът ми ме надигра, но този път залогът не е четирийсет кинта, а много, много повече.