Али Найт - Лъжи

Лекс дойде, примамен от Пол с намека, че Елън, партньорката ми на тенис, е „точно по вкуса му“. Актьорът Бен, приятел на Пол, който се беше върнал от Лос Анджелис, също беше поканен, дойдоха Сара и съпругът й Фил, които живеят през няколко преки, както и Джон, въоръжен с новозеландска здравословна напитка, съдържаща морски водорасли, и накрая, с два часа закъснение, пристигна и Джеси. Зарадвах се, че не съм си направила труда да сготвя нещо, защото Бен беше на специална диета, за да изглежда „във форма на екрана“ за роля в американска ситуационна комедия, за която го избрали — без газирани напитки след шест вечерта, никакъв алкохол и два часа дневно с личен треньор. Джеси отказа да вечеря и само пи, Фил си взе по три пъти от всичко и заяви, че е много вкусно, а Сара завъртя очи, и бях забравила, че Елън е вегетарианка.

Играхме на „Убийство с намигване“, но преди това изпихме бутилка шампанско, за да отпразнуваме събирането си. Спомням си, че езикът на Джон стана мъхестозелен от здравословната напитка. По едно време Лекс и Елън започнаха да играят на „Камък хартия, ножици“. Помислих, че това е начин Лекс да плесне ръката й и да се сближи физически с нея, но изглеждаше забавно и затова започнах да играя с Пол. Играта на Бен и Джеси скоро се изроди в мушкане с пръст в ребрата. Празните бутилки от вино започнаха да се трупат. Бен се оплака, че умира от глад, и започна да пие, а за да отпразнуваме нещо друго, което не мога да си спомня, Пол извади още едно шампанско. Ставахме все по-шумни, а нещата — все по-смешни, както се случва, когато си си пийнал. Лекс показа на Елън някакви тийнейджърски танцови стъпки, а Фил изяде недоварените ми броколи. Джон и Бен проведоха разпален разговор за личните си треньори и започнаха да показват мускулите си. Сара и аз запляскахме с ръце, когато те надигнаха ризите си.

— Хайде да играем на нещо друго — предложи Сара.

— Покер — отвърна Лекс и всички изпъшкаха.

— Да играем на „Убийство с намигване“ — рече Пол.

— Аз не мога да намигам — каза Джеси, наведе се и намигна на Бен.

— Съветвам те да не правиш тази физиономия, ако искаш да привлечеш някого — подразни я Лекс и тя го замери със салфетка.

— В тази игра се изисква актьорско майсторство, Бен, затова ти очевидно нямаш шанс — закачливо подхвърли Пол.

— Господи, колко съм гладен — изплака Бен и загриза едно от оризовите кексчета на Ава.

— Виждали ли сте деца да я играят? — попита Сара. — Много е смешно, защото те не умеят да лъжат и направо посочват с пръст и казват: „Джони ме уби“.

— Не могат да пазят тайна и не са лицемерни — добави Фил.

— За разлика от нас — обади се Джон.

— Решено е! — извика Елън.

— Кейт ще отгатва кой от нас е убиецът — рече Пол. — Имаш право на три опита.

Сара се засмя.

— Три са много! Колко сме? — Тя ни огледа. — Девет души!

— Кейт е пияна. Няма да отгатне — заяви Пол.

— Хващам се на бас, че ще познае — защити ме Джеси. — Тя е много наблюдателна.

— Хубава идея! — въодушеви се съпругът ми. — Залагам четирийсет лири, че няма да отгатне.

— Съгласен съм! — извика Лекс и бръкна в задния си джоб да извади портфейла си. — По-добре спечели, Кейт!

— Престанете — спомням си, че казах. Не ми харесва, когато Пол намесва пари. Това прави нещата по-сериозни, отколкото би трябвало да бъдат. Отнема лекомислието.

— Ще трябва да излезеш от стаята, за да изберем убиеца — каза Елън.

— Ще ви донеса десерт, убийци. — Тръгнах към кухнята. Последва ме смях, докато вървях по коридора. Извадих лимоновата торта от кутията, намерих сладоледа във фризера, взех чинии, нож и лъжички и тръгнах обратно към трапезарията.

Атмосферата се беше променила. Всички мълчаха и заговорническите им погледи ме пронизваха. Седнах и ги огледах.

— Започнахме ли? — попитах и Елън изведнъж се хвана за гърлото, завъртя очи, размаха ръце и се прегърби върху празната си чиния.

Фил започна да ръкопляска. Гърбът на Елън потреперваше, докато тя се кикотеше.

— Първата жертва — усмихна се Пол.

— Хайде, Кейт! Заложил съм пари! — подкани ме Лекс.

Нямах представа кой го е направил. Масата в трапезарията ни е кръгла и виждах всички, но това не улесняваше нещата.

— Бен е — казах.

— Той не е толкова добър актьор! — подигравателно каза Лекс.

Бен ми отправи холивудската си усмивка, обърна лице към мен и показа всичките си идеални бели зъби, но поклати глава.

Изминаха две дълги минути и после Джеси изведнъж възкликна: