Али Найт - Лъжи

Не мога да намеря ключа за чекмеджетата на Астрид, затова търся нещо, с което да ги отворя. Бюрото на Лекс е в другия край на стаята, близо до прозореца. Там е по-светло, затова угасям фенерчето и отново започвам да ровя. Сред книжата му откривам картата му за фитнес залата, няколко таблетки валий, негови снимки със знаменитости и биография на продуцента Дон Симпсън с подзаглавие „Холивудската култура на разточителство“, но нищо друго.

Отивам до бюрото на Джон, което е близо до тоалетните. Оттам той вижда тиловете на повечето служители. Работното му място е маниакално чисто, листчетата за бележки са чисти и капачката е сложена на писалката. Има неотворена бутилка „Евиан“ за да не се „обезводни“. Да бъдеш жаден е много характерно за новия век. На бюрото му няма лични вещи, които да загатват за легендарната личност, каквато е Джон според Пол. Годините на терапия и събирания с „Анонимни невротици“ и „Анонимни алкохолици“, за да поддържа ред и дисциплина в един живот, объркан от пристрастяването, са го лишили от цвят. Сега без химичните стимулатори личността и преживяванията му сякаш са избледнели до сиво. Под бюрото му е оставен спортен сак. До клавиатурата има запалка. Пушенето е единственият порок, който Джон все още си позволява. Пуши много. Джон Форман, големият брат на Пол, в сянката на успеха на малкия си брат.

Чекмеджетата му са заключени, но не съдържат нищо интересно, затова се навеждам и отварям спортния сак. Между чорапите „Адидас“ и тениската „Калвин Клайн“ е пъхнат договор за запазване на фирмената тайна между „Форуд“ и Мелъди Греъм. Доколкото разбирам, четейки между редовете на правните възражения, тя е имала идея за телевизионна поредица, която е искала да обсъди с „Форуд“. Подписала е договора, който е с дата отпреди шест месеца. Чета го, когато в мрака се чува скърцане. Някой е в стаята с мен.

Смъквам се от стола на пода. Гърбът на бюрото на Джон стига до пода в стила, модерен през петдесетте години на миналия век, а между чекмеджетата има празно пространство, където се вмества столът. Вмъквам се вътре и свивам крака до гърдите си. Искам да бъда невидима, защото нямам смелост да споря. Дъските на пода скърцат под тежестта на човека, който стъпва по тях. Стъпките се приближават. Тежестта и увереността им говорят, че принадлежат на мъж. Лъч на фенерче обхожда стената отзад. Човекът се обръща към прозореца, на сантиметри от мен. Тишина.

По гърба ми полазват тръпки от страх и си спомням за лятото, когато Линда хвана полска мишка в караваната ни и я гледахме как се свива от страх на дъното на кутия от корнфлейкс. Прокарах пръст по гърба й, мишката трепна и започна да диша три пъти по-бързо. В момента се чувствам хваната в капан и безпомощна като онази полска мишка. Съдбата ми е в ръцете на друг и нямам абсолютно никакво обяснение защо посред нощ съм под бюро в офис, където не работя. С горчиво съжаление искам Пол да не ме беше събуждал онзи понеделник и да си беше ридал и стенал самичък, и да не ме бе изкарвал от душевното ми равновесие.

Предпазливо подавам глава, когато чувам блъскането на стол близо до прозореца. Човекът отива в залата за конференции в отсрещната дясна страна и аз изпълзявам от бюрото на Джон. Входната врата се вижда десетина бюра по-нататък. След като си поиграхме с полската мишка, Линда занесе кутията от корнфлейкс на полето, сложи я под едно дърво и, зачакахме съществото инстинктивно да побегне, за да спасява живота си. Горката мишка така и не го направи. Беше парализирана от ужас. Вратата на залата за конференции изскърцва и се затваря и аз виждам тъмен силует, който се отправя към тоалетната. Прикляквам като спринтьор на стартовата линия. Остъклената входна врата се вижда пред мен в сумрака. Знам, че се отваря навън. Накрая на Линда й омръзна да гледа кутията, изкрещя, засили се и я ритна високо във въздуха. Аз изпищях и се втурнах към караваната. Не се обърнах. Не искам сега да бъда онази полска мишка и пасивно да чакам участта си.

Стигам до третото бюро, когато чувам, че мъжът сумти изненадано и хуква да ме гони. Той вика, но аз имам очи само за вратата на свободата, която бързо се уголемява пред мен. Блъскам я с две ръце и усещам остра болка в китките, когато неотстъпчивата врата ме бута почти до пода. Удрям лицето си в дървото и въздухът излиза от белите ми дробове. Някакъв човек се хвърля върху мен. Вратата е заключена. Героичният ми устрем към свободата е свършил, преди да започне.