Али Найт - Лъжи

— Накъде, скъпа?

Пръстите на шофьора нетърпеливо барабанят по волана, когато не получава отговор. Казвам му адреса на Джеси, защото е немислимо да се прибера вкъщи. Двайсетина минути по-късно слизам пред пансиона и натискам звънеца й. Избърсвам прашинка от окото си, когато покрай мен с грохот преминава камион. Джеси не става рано и това е проверка колко дълбоко спи. Надявам се да не я издържи. След повече от пет минути вратата най-после се открехва и виждам изненадата на негримираното й лице.

— Кейт, какво правиш тук? — Тя отваря вратата по-широко. Разрошената й коса се компенсира от красиво и колоритно кимоно. Изглежда уморена, но щастлива. — Добре ли си?

Стълбище води от партера до стаите й горе, но вместо да го изкачи, Джеси се обляга на рамката на вратата и препречва пътя ми.

— Може ли да вляза?

Тя се замисля твърде дълго.

— Разбира се.

Тръгвам след нея, влизам в кухнята и виждам празна бутилка от вино и две чаши на масата.

— Безпокоя ли те? Има ли някой тук? — Оглеждам се. Сега разбирам нежеланието й да ме покани да вляза.

— Кейт, добре ли си? — Джеси ме гледа странно, когато започвам да се кикотя истерично и запушвам с ръка устата си. Тя се взира в мен озадачено. Погледът й се плъзга към вратата на спалнята.

— Тук има някой! Кой… — Обръщам се към затворената врата и усещам ръката й на рамото си.

— Моля те, Кейт…

Има нещо в топлата длан на лакътя с намека й за съчувствие, новата нощница, картината й в коридора, същата, която е подпряна на монитора на Пол… Бутвам вратата и в същия миг някой в леглото дръпва завивките над главата си. От няколко дни съм затънала в увъртане, хитруване и загадки. Сграбчвам чаршафа и го дърпам, сякаш разкъсвам пластовете, които ме делят от истината, и заставам очи в очи със стъписан, гол и плешив мъж, фактът, че той не е Пол, не укротява гнева ми.

— Трябва да си вкъщи при жена си — изтърсвам.

Мъжът изглежда толкова уплашен, сякаш го е хванала съпругата му. Така и трябва да бъде.

— Кейт! — Този път гласът на Джеси е много по-силен и настойчив. Тя ме бута обратно в кухнята. — Какви ги вършиш?

— А ти какви ги вършиш, по дяволите?

Бледото й лице се зачервява. Сега Джеси е ядосана — повече, отколкото съм я виждала.

— Живея си живота и жалко, ако на теб не ти харесва!

Думите й ме зашлевяват и ме вразумяват. Избухвам в сълзи и тя кърши ръце.

— Извинявай. Не исках да кажа това. — Джеси се втренчва в мен. — Ще ми прости ли? — Мълчанието й казва „не“ по-силно от каквито и да било думи. — Помислих, че е Пол! — Тя си поема дълбоко дъх, но преди да има възможност да каже нещо, аз я прекъсвам:

— Пол има любовница или е имал! — Роня сълзи и отчаяно искам да й кажа истината и да се разтоваря от страховете и подозренията си, но ме възпира не само мъжът в спалнята. Ридая на площадката на стълбището на моята най-добра приятелка и се питам дали приятелството може да издържи на тайна, каквато аз крия. Не знам дали съм достатъчно силна. Може би никога няма да изпитам облекчението от споделянето на проблема.

Джеси въздиша.

— Съжалявам.

— Ти не разбираш…

— Искаш да кажеш, че не мога да разбера?

— Не, не искам да кажа това.

— Напротив. — Враждебността й се е завърнала и се движим в погрешна посока.

— Влязох тайно в кабинета му да търся улики. Арестуваха ме и прекарах нощта в затвора. — Отново се кикотя като луда. Майките, които познавам, биха се възмутили при тази изумителна новина, но темпото на живота на Джеси е такова, че тя я отминава с безразличие.

— Обичаш ли го?

Риданията ми стихват и аз се втренчвам в Джеси. Обичам ли го? Мога ли да обичам човек, който е убил някого? Трябва ли? Има ли условия в любовта? Отварям уста да отговоря, но не знам какво да кажа.

— Не си сигурна. Ако го обичаш, бори се за него, ако не, разкарай го.

— Да го разкарам? — Поклащам глава. — Нещата са по-сложни.

— Не са.

Джеси е прекъсната от отварянето на вратата на спалнята и жененият се измъква, увит в стар хавлиен халат на Джеси.

— Адам, това е Кейт — представя ни тя и той кима глуповато. — Съпругът й има любовница — добавя, обяснявайки защо съм тук по това време и в такова състояние.

В този момент обожавам Джеси. Адам свежда поглед към килима, сякаш се надява, че там като по чудо може да се отвори дупка, в която да хлътне и да умре. Джеси не съзнава, че присъствието ми тук много прилича на сцената, която един ден Адам ще има със съпругата си.

— Знаеш ли, Кейт, може пък да е за добро…