Али Найт - Лъжи

— Неотдавна вечерях с него. Рейф Спенсър говори много за детството си, Ирландия и магазина на баща си. Един от най-ранните му спомени за магазина бил как брои пенитата в края на деня.

Джеси поклаща глава.

— Не знам как изтръгваш такива неща от хората. Но ако Спенсър знае нещо, ще го накарам да ми го каже на следващия ни сеанс.

— Е, желая ти успех, Джеси. Той е много важна клечка и страхотен за кариерата ти. — Обличам палтото си и в същия миг на вратата се звъни.

— Кой ли е? — пита тя.

— Тръгвам. Не ме изпращай.

Джеси ме прегръща и долавям познатия мускусен парфюм.

— Пази се. — Тя се вглежда в лицето ми. — И не забравяй — никой не е умрял. — Разридавам се и Джеси ме притиска до себе си. — И все пак Пол е добър човек.

— Довиждане, Адам. Извинявай, че нахлух така.

Той ми отдава чест, докато излизам.

Слизам по стълбите, отварям вратата и виждам Пол да стои навън. Облечен е с тъмен костюм и черно палто и противно на очакванията ми е отпочинал, гладко избръснат и самонадеян, както би се изразила майка ми. Поглежда ме добродушно и маха с ръка на Джеси. Тя не устоява, отвръща на поздрава му и се усмихва.

— Как разбра…

— Тя е най-добрата ти приятелка и беше логично да започна да те търся оттук. Ти не вдигаше телефона си. — Пол е спокоен и не мога да разбера дали говори иронично или не. Тръгваме към колата. — Отидох да я взема рано, за да не я вдигнат. — Той млъква и после добавя: — Децата питат къде си.

При споменаването на Джош и Ава очите ми се напълват със сълзи, но ги преглъщам. Блондинка на високи токчета се обръща, докато минаваме, и оглежда съпруга ми. Той не забелязва. Или може би тя поглежда мен и се чуди какво правя с него. Пол е издокаран в най-хубавия си костюм и изглежда като господар на вселената, а аз съм в обикновените черни дрехи, които навлякох посред нощ. След престоя в килията миризмата на отчаяние и провал е полепнала по мен в оживлението и енергията на началото на работния ден. Жената вероятно се пита какъв ли трик използва Пол, за да ми бие шута.

— Къде да те закарам? — Любезността му е по-лоша от гнева. Сигурно така се държат с лудите. Обзалагам се, че дори господин Рочестър е бил доста предпазлив с психично болната си съпруга.

— На метрото. Оттам ще се прибера вкъщи.

Той кима и потегля.

— Какво каза на Джеси?

Започва се. Небрежен въпрос, за да провери дали съм споделила подозренията си.

Вероятно е сигурен, че не съм казала на друг.

— По-интересно е какво ми каза тя.

— Какво?

— Че си изневерявал на Елоуид.

Пол изругава.

— Мисля, че може би си много по-различен от човека, когото…

— Разбира се, че съм различен! Сега съм на трийсет и девет! Това беше преди повече от десет години. — Той вдига ръце от волана и жестикулира. — Не се гордея с онова, което направих. Ако искаш да се извиня, добре, ще го сторя. Но извънбрачните връзки се случват поради някаква причина. А с теб нямам причини!

— Как да ти вярвам, като не си ми го казвал?

— Защото не е важно. Не засяга теб, а друга.

В мен отново се надига предишното чувство, че Пол ме държи настрана. Мирният договор с бившата му съпруга, връзката, която никога няма да прекъсна. Пак се събужда чувството за измяна.

— Престани да ме гледаш така! — Той завива рязко на ъгъла и настъпва газта. Гърбът ми залепва за облегалката. — Знаеш ли какъв е проблемът ти? Мисля, че не си способна да бъдеш щастлива. Вечно търсиш проблеми, в които да се вкопчиш.

— Какво?

— Това е заради майка ти…

— Моля те…

— Тя е нещастна и ти си мислиш, че и с теб трябва да стане същото.

— Звучи ми като празнословна психология и много добре знам от кого си я научил!

— Ето, виждаш ли. Пак започваш. Ровиш се в миналото, което не можеш да промениш.

Поклащам глава.

— Не става дума за майка ми и несполучливия й брак, нито за нещастната ми сестра. Имам предвид кръвта по ръцете ти онази нощ, несвързаното ти бръщолевене…

— Не, изобщо не е това. Ти можеше да повярваш на обяснението ми, но произходът ти не го позволява.

На път сме да се впуснем в словесни атаки на фамилна територия, каквито сме водили много пъти и аз съм в настроение да хвърля атомната бомба, и да започна да критикувам майка му, когато рекламен билборд привлича погледа ми.

— О, това е Джери.

Двамата се втренчваме в грамадна снимка на Джери Бонакорси, който ни гледа гневно от отсрещната страна на улицата. Добро ли е решението? Гледай и прецени. „Отвътре-навън“. Всяка вечер от девет и денонощно онлайн.