Али Найт - Лъжи

— От къде на къде…

— Това прави Пол човешко същество. Той не е идеален и е грешил като нас, останалите. Не ме разбирай погрешно, но ти го издигаш на пиедестал. Все някога ще се прекатури от усилието да се мъчи да стои изправен.

Адам ми дава хартиена носна кърпа — малък жест на съчувствие, за който съм много благодарна.

— Дори не изглеждаш изненадана. — Изсеквам носа си и виждам, че Джеси повдига рамо и кимоното се свлича до лакътя й. — Какво? — питам и тя ме поглежда стъписано. — Ти знаеш нещо, което аз не знам.

Приятелката ми явно се колебае.

— Аз…

— Кажи ми!

— Няма какво да ти казвам.

— Има!

Тя поглежда Адам и после отново мен и отчаяно клати глава.

— Предполагах, че знаеш.

— Какво?

— Господи, Кейт, помисли си как започна връзката ви!

— Не разбирам.

— Пол беше женен за Елоуид, когато тръгна с теб. Пъг ми каза… О, това беше много отдавна, няма значение…

— Какво ти е казал Пъг?

Джеси се чувства неудобно и скръства и отпуска ръце, сякаш не може да им намери място.

— Каза, че ти не си първата. Пол е изневерявал на Елоуид и преди теб. Често!

Елоуид ми изпрати картичка с пожелания за бързо оздравяване, след като таксито ме блъсна и съпругът й ме закара вкъщи, и ми даде първите инструкции по умопомрачителен секс. Отворих плика и прочетох думите:

„Жените, които се държат добре, рядко влизат в историята.“

Бяха написани на картичка в стил от петдесетте години на миналия век. Вътре тя ме съветваше да флиртувам с лекарите. Закуцуках към спалнята си и легнах на измачканите чаршафи, изцапани със семенната течност, потта и слюнката на Пол. Той вече беше забравил тениската си — началото на миграция на дрехи и тоалетни принадлежности в апартамента ми, маркиране на територия. Зарових лице в чаршафа, развълнувана от мириса му. Едва не получих оргазъм. Елоуид беше написала, че се надява скоро да бъда на крака. Представих си как съм прикована към леглото и Пол се върти като тирбушон в мен, а аз стена от удоволствие. Трябваше да се досетя, че е необходим опит, за да си толкова добър. Богат опит.

Сутринта след първата ни нощ на прелюбодеяние се събудих и видях, че той закопчава ризата си и взима сакото си от пода. Имаше вид на човек, който гори от желание да продължи деня си, с изтощено тяло и изпълнена с мисли глава.

— Къде отиваш?

— Да измия греховете си — отвърна Пол и пъхна крак в обувката си.

Светът ми се наклони, сякаш някой седна в края на напоеното ми от грях легло. Помислих си, че Пол ще ме зареже, но когато го погледнах, той се усмихваше.

— Е, не съвсем, но трябва да отида да кажа на жена ми, че бракът ни е свършил.

Трябваха му няколко месеца, но накрая й каза. Когато реши нещо, Пол винаги го прави и го довежда докрай. Много е решителен и съсредоточен. Той настоя да продължим връзката си, без да знае какво го очаква, и ме понесе със себе си.

Утайката залепва по езика ми, докато пресушавам третата си чаша кафе до малката маса в кухнята на Джеси. Адам вече е с костюм и вратовръзка. Лицето му е розово от душа и очилата му са леко замъглени. Прилича на някой от милионите жители на предградията, които пътуват всеки ден до работата си, и е съвсем далеч от изпълнителите, акробатите, демонстрантите против Г-8 и студентите, които Джеси обикновено привлича. Улавя ме, че го преценявам, и аз смутено отмествам поглед встрани. Джеси непохватно се суети над мен, сякаш може да й се наложи да ме хване да не падна. Масата се клати и аз ритмично я удрям с лакът.

— Какво мислиш?

— Че съм била обвита в пашкул и съм живяла в мехур. Не знам кое е реално и кое не.

— Дай си време. Не прави нищо прибързано. Опитай се да намериш категорични доказателства, иначе гониш сенки. Искаш ли още едно? — Тя взима чашата ми.

Мобилният ми телефон звъни за осми път. Пол ме търси отчаяно.

Сърцето ми бие твърде бързо от голямото количество кофеин и аз поклащам глава.

— Трябва да тръгвам.

Джеси кима.

— Имам добра новина. Спечелих поръчката на Рейф Спенсър.

— Фантастично!

— Преди няколко дни бях в огромния му кабинет и направих скици.

— Какво мислиш за него?

— Намирам го за малко страшен и много официален.

Така ли? Наскоро се запознах с него. Приличаше ми на голям котарак с чувство за хумор, което не се забелязва, когато го интервюират по телевизията.

— По дяволите. Може би той купува художника, взимайки част от душата му със себе си. Изглеждаше нервен и сдържан, когато бях там.