Али Найт - Лъжи

— Разбра ли къде е бил Пол в понеделник през нощта? — Лекс е предсказуем като месоядно животно, което гони антилопа и атакува югуларната вена. — Предполагам, че полицаите са те питали.

Опитвам се да го погледна унищожително, сякаш да докажа, че словесните му удари не ми се отразяват.

— Не се интересуваха от това. Задаваха ми общи въпроси за Мелъди и колко добре я е познавал Пол. — Идваше ми да се сритам. В опита си да говоря непринудено бях влязла право в най-опасния капан. Лекс отново ми се ухили с онази усмивка, сякаш знае много тайни.

— Странно. Ти гореше от желание да разбереш къде е бил Пол в онези губещи се часове. — Той не откъсва поглед от мен. — Но като се има предвид какво знаем сега, не съм изненадан. — Усмивката му угасва. Вече е абсолютно сериозен и стиска ръката ми.

— Пол беше с мен.

Той не може да скрие изненадата си.

В същия миг Джош, Ава и Пол се появяват зад ъгъла и се втурват към нас.

— Мамо, аз го намерих пръв — съобщава Джош.

— Виждам всичко! — вика Ава, която е на раменете на баща си.

Лекс бързо пуска ръката ми, сякаш се е опарил. Все още не се е женил. Връзките му продължават по няколко месеца. Втренчвам се предизвикателно в него, за да няма недоразумения за намеренията ми. За добро или за лошо аз съм избрала на чия страна да застана и е по-добре той да знае колко сериозно ще я поддържам. Дали си въобразявам, или наистина виждам за пръв път уважение в очите му?

През по-голямата част от почивните дни Пол дава интервюта и говори с Джон и Лекс по телефона. В понеделник сутринта бързо завеждам Джош и Ава на училище със студената експедитивност на отхвърлена жена. Бяха изпълнили желанието ми днес следобед да работя у дома, но само седя през компютъра и търся електронни улики. Струва ми се, че машината загрява часове, докато нетърпеливо барабаня с пръсти по масата. Искам да се отърва от потиснатото си настроение и да намеря нещо конкретно, най-малкото доказателство за любовна връзка. Всичко би било по-добро от ада на неизвестността, изпълнен с лъжливи обяснения.

Въвеждам служебния електронен адрес и паролата на Пол. Не за пръв път влизам в електронната му поща и никога не съм я смятала за негова лична територия, в която нахлувам без разрешение и нарушавам неписаните закони, които крепят брака ни. Червеният текст е досадно познат — грешна парола. След няколко опита се втренчвам в ужасяваща нова реалност — или не съм написала правилно буквите, или Пол е сменил паролата си. Седя неподвижно и разсъждавам какво означава това. Знам всички ежедневни детайли в живота на Пол. Не съм ги открила съзнателно, а неволно са се запечатали в паметта ми през годините ни заедно. Или съм го направила. Известен ми е пин кодът му, където се пази информацията за банковата му сметка, в коя фирма за таксита има сметка и какво пише в завещанието му. Сега обаче нямам достъп до електронната му поща, личното му общуване със света. А в момента много искам да вляза там, да прегледам получените, изпратените и изтритите съобщения. Изпитвам ненаситна мания да бъда там. Аз съм негова съпруга и това е мое право.

Разпервам ръце на бюрото и се мъча да се вкопча в дървото с връхчетата на пръстите си. Ноктите ми драскат по лакираната повърхност. Ще вляза, дори това да е последното нещо, което ще направя. Във филмите неизменно разбиват паролите. Написват името на кучето и готово. Аз обаче не съм във филм, това е реалност и съпругът ми ме е изолирал. Три часа по-късно все още съм тук. Не мога да вляза. Опитах всичко — логично и нелогично. Знам всичко за Пол, всеки шибан детайл в живота му, но не успях. Започнах логично, спокойно и методично. Моето име. Имената на децата. Други членове на семейството и после племенници, дядовци и баби. Написах училища и любимите му учители. Пробвах предишни адреси с номерата и без тях. Изброих стари и нови колеги, бившите му гаджета, футболния клуб, на който е привърженик, прякора му, името на костенурката му, когато е бил малък, къщата, в която е израснал (това беше игра, която играехме в кръчмата преди години, Еркюл Хамлий — посредствена порнозвезда), любимото му място за почивка, където се оженихме, мястото, където се е оженил за Елоуид, и, разбира се, Мелъди, със и без фамилното й име. Нищо. Написа заглавията на книгите на лавицата до компютъра, „Мари-Роуз“, любимата му обществена фигура, имената на марковите дрехи, които носи, и строителя, който използвахме последния път. Въведох предаванията, които е направил Пол, поредиците, за които е спечелил награди, и после хвърлих клавиатурата на пода, съборих чаша чай и изкрещях. Той си играе с мен. Обърква проклетия ми ум. В този момент мразя съпруга си. Мразя го повече, отколкото мислех, че е възможно.