Али Найт - Лъжи

Ставам и се вкопчвам в камината толкова силно, че си счупвам нокът. Не, Пол, не съм глупава. Но не мога да му го обясня по начин, който ще разбере. Той не вижда какви са хората. Пол е човек на действието, а не наблюдател. Всъщност е изумително ненаблюдателен. Никога не забелязва, когато подстрижа косата си и веднъж едва след два дни видя, че съм се изрусила. Бърка Натали Портман с Уинона Райдър и не може да познава на колко години са хората.

— Не го приемаш сериозно, нали?

— Защо? Ти не разсъждаваш логично.

— Излъгах заради теб! Лъжесвидетелствах заради теб!

— Заради нас. Лъжесвидетелствала си заради нас! Какво да правя сега, а? Да ти противореча? Помисли за последиците, ако промениш историята си!

Приближавам се до него и хващам ръката му. Сега го моля, наистина го умолявам:

— Пол, обичам те, много те обичам. Винаги ще те подкрепям. Можеш да ми кажеш абсолютно всичко и аз ще те поддържам и ще ти помагам. Само те моля, кажи ми истината.

— Казах ти я!

Нещо изщраква в главата ми, когато той отхвърля молбите ми за изповед.

— Не ти вярвам — изтърсвам, отивам в кухнята и се връщам с вещественото доказателство, влажно и полепващо за кожата ми. — Открих шала ти, Пол. Ти не можа да го намериш, защото Ава го беше прибрала. По него има кръв. Чия е кръвта, Пол? — Хващам шала в единия край. Сега петното е бледокафяво и размазано.

Кръвта е упорита. Накрая се изпира, но се бори да се вкопчи в нишките.

Съпругът ми издава странни звуци, сякаш твърде много думи се мъчат да излязат едновременно от устата му. Той поклаща глава.

— Какво…

— Кръвта е нейната, нали?

Пол ме гледа с изражение, каквото не съм виждала досега.

— Не бях с този шал.

— По дяволите, Пол! — Вдигам лепкавия вълнен плат и го размахвам като плакат на митинг.

Той повтаря думите си, сякаш свиква с тях. Сега натъртва на всяка една от тях:

— Не бях с този шал.

— Не съм идиотка — изсъсквам. — Знам, че търсеше нещо, което не можа да намериш. Беше шалът, нали? Кажи ми истината! Търсеше го миналата седмица, но Ава го е взела, преди да го намериш сутринта!

— О, Кейт… — Гласът му заглъхва. Чакам и чувам как сърцето ми бие учестено. Лицето му е странно бледо. Красивият ми съпруг изведнъж изглежда стар и сякаш част от челюстта му се е стопила. Прозрението най-после идва. Въздухът сякаш пърха в трепетно очакване на истината, която най-после ще бъде разкрита. — Ти носиш този шал по-често от мен.

След миг проумявам какво ми е казал, изкрещявам и хвърлям към него мокрия шал. Пол отстъпва към вратата.

— Кейт, какво си направила?

— Престани да изопачаваш нещата! — Взимам възглавници и ги мятам към него.

— О, боже… — Устатата му се отваря и затваря, но той упорито мълчи, докато аз беснея.

— Искам истината!

Пол все още стои до вратата и ме гледа.

— Мисля, че ти вече знаеш истината.

Външната врата се отваря и затваря. Пол излиза. Изкрещявам още по-силно и после преглъщам, защото осъзнавам, че от двете ни страни има съседи и горе спят невинни деца. По ръцете ми са залепнали влакна от кашмира. Прескачам масичката за кафе, грабвам шала и се мъча да го скъсам, дърпайки го с всичка сила. Използвам зъбите си и захапвам меката, ухаеща на чисто вълна. Езикът ми се покрива с влакна, които гъделичкат гърлото ми. Чувството за вина, гневът, страхът и пулсиращата ревност ми дават допълнителни сили. Пет минути по-късно следва нов изблик на сълзи и треперейки, се отпускам на килима в хола. Завърших вечерта така, както я бях започнала — сама.

— Ще умра ли, ако падна там? — пита Джош, навеждайки се твърде много над перилата на яхтата, която плава на запад по Темза.

— Да. Дръпни се — отговарям и го хващам за ръката.

— Не се знае — обажда се Лекс. — Може да доплуваш до брега. Ще бъде забавно.

Увивам по-плътно ръце около Ава, която се е свила на коленете ми и мълчи, и я целувам по косата. Днес нямам сили да споря.

— Реката не е като басейн, Джош. Има течения, които те повличат надолу. Водата е много коварна — добавя Пол.

„Също като хората“ — мисля си, докато гледам кафявата вода, почти същия цвят като чая, с който ме събуди сутринта Пол. Беше сдържан, когато ми подаде вдигащата пара чаша и седна на ръба на леглото.

— По-добре ставай. Днес ще ходим в Хамптън Корт.

И ето ни в яхтата — семейство Форман, чичо Джон и Лекс. Играем си на щастливи семейства. Сара се обади в последния момент, че едно от децата й е болно. Двамата с Пол сме забележително учтиви един към друг — затишие след бурята.