Али Найт - Лъжи

— Престани да ме объркваш! — Крещях и говорех несвързано, а той ме молеше. Изхвърчах през вратата на клуба и се озовах пред едно такси. Блъсна ме. Не лъжа. Така се свалихме с Пол. Е, беше повече, отколкото да ме повали на земята в тясна задна уличка такси, движещо се с осем километра в час. Олюлях се на обувките с високи платформи и си спомням как лежах на асфалта, а Пол викаше името ми. Настъпи голяма суматоха. Някой дори изпищя. Разплаках се от шока, когато дойде линейка. Наистина се сбъдна една от фантазиите ми. Прегледаха ме в спешното отделение. Хълбокът ми беше леко охлузен и това беше всичко.

— Приятелката ви е добре — каза лекарят и аз потръпнах. Знаех, че Пол се е втренчил в мен, но не можех да го погледна. Моментът беше твърде интимен.

Той ме закара вкъщи с такси и трябваше да се облегна на него, докато се качвахме по стълбите към апартамента ми. Часът беше четири сутринта. Не разговаряхме, докато с мъка се влачех към спалнята. Пол седна в края на леглото и опря лакти на коленете си. Отново започнах да роня сълзи, може би от болкоуспокояващите, които ми дадоха в болницата, не съм сигурна.

— Красива си, когато плачеш — сухо подхвърли той.

— Каква бъркотия. — Пол наведе глава пораженски. Съвестта му, изглежда, спечели монументална битка.

— Трябва да тръгвам. Ще ти донеса вода. — Той отиде в кухнята и го чух, че отваря бюфета и пуска крана. Беше ми много приятно присъствието му в апартамента ми, в моя живот и затаих дъх, за да доловя всяко движение. Гледах го как прекоси спалнята и се отправи към мен с чаша в ръка.

Филмът на спомените ми изскача от ролката, когато се отваря външната врата.

Пол ме намира на дивана. Краката ми са свити. Той се втренчва в подпухналите ми очи и зачервеното ми лице. Струва ми се, че не съм го виждала от години, а не от сутринта.

— Къде беше? — проплаквам.

— Добре ли си? — Той сяда на стола, изритва обувките си под масичката за кафе и потърква чело. Не дочаква отговора ми и продължава: — Няма да повярваш какъв тежък ден имах…

— Звънях ти много пъти…

— Да, видях. Извинявай, мила, нямах нито един свободен миг. Кой би повярвал за Джери? Прегракнах да давам интервюта. Опитват се да застрелят вестоносеца…

— Къде беше!

— Не викай! Бях в офиса. Трябваше да изслушам крясъците на Рейф. Паникьосан е случилото се да не се отрази лошо на КПТВ и лично на него и изобщо не му пука за…

— Пол, полицията беше тук! — Ръката му спира да се движи по челото и не виждам лицето му. — Търсеха теб. Искаха да знаят къде си бил в понеделник вечерта.

Ръката му отново се отпуска на облегалката на стола и той се обръща и ме поглежда.

— Какво им каза?

Притискам възглавницата до корема си за защита.

— Те бяха тук заради убийство, Пол! Тук, в тази къща, седяха на дивана, задаваха въпроси…

— Държиш се истерично, Кейт. Успокой се! — Той отпуска ръка и се опитва да омаловажи думите ми.

— Да се успокоя? Убита е жена, която ти познаваш!

— Благодаря, че ми напомни, сякаш мога да забравя!

— Пол, какво се случи в понеделник? — Повишавам тон, защото гневът и паниката ми се смесват.

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш какво искам да кажа!

— Не съвсем, не съм сигурен.

— Не ми казваш къде си бил, нито какво си правил!

— Вече ти казах. — Пол се ядосва. Премества се на стола и се навежда напред. — Ако не ми вярваш, проблемът е твой. Твърде зает съм, за да продължавам да споря по този въпрос.

— Не е толкова просто, Пол. Аз ще ти разкажа какво правих тази вечер! Казах на полицията, че си бил тук, у дома, с мен — твоята съпруга! Тъй като не знам къде си бил, това им казах.

Пол изглежда ужасен. Очите му се отварят широко от изненада.

— Защо си го направила?

— Трябваше! Не знаех какво да мисля, опитвах се да ти помогна!

Той скача от стола и се изправя застрашително над мен.

— Знам, че в понеделник се е случило нещо. О, Пол, кажи ми…

Той избухва.

— Мислиш, че аз съм я убил! — Пол ме плаши. — Защо? Кажи ми! — Той пристъпва към мен. От устата му хвърчат слюнки. — Престъпление от страст? Убил съм я, защото съм бил влюбен в нея, а? Занасял съм се и нещата са излезли от контрол…

— Не знам, ти ми кажи!

— Мелъди е мъртва, Кейт. Жена, с която работех, е умряла по най-ужасяващ начин. — Гласът му потреперва. — И ти мислиш, че аз съм го направил?

— Тя прилича на Елоуид…

— Елоуид? — Пол отстъпва крачка назад и се смее. От сърце. — Значи това било. Всичко се дължи на параноята ти и на ревност от бившата ми съпруга. Минаха десет години! — Хваща се за главата. — Значи съм имал интимна връзка с Мелъди, защото прилича на Елоуид, и после съм я убил. А, и съм направил така, сякаш го е извършил Джери. Господи, Кейт, колко си жалка. Двете изобщо не си приличат! Мислиш ли, че нямаше да забележа? — Пол говори бавно и набляга на всяка дума в случай, че съм твърде глупава, за да следя мисълта му.