Али Найт - Лъжи

— Съжалявам, не мога да твърдя със сигурност, защото може да греша. — Мисля, че прикрих Пол за времето след питиетата с Лекс, и изглеждам неясна по начин, който показва, че не се притеснявам.

— Може ли да ми дадеш да видя предавателя ти? — пита Джош.

— Джош! Те работят.

Уайт му го дава.

— Страхотен е — възкликва синът ми и обръща предавателя в ръцете си, пипа антената.

О’Шей става и ми подава визитна картичка.

— Трябват ни показанията на съпруга ви.

— Разбира се, той с радост ще ви помогне. — Ставам и тръгвам към коридора, гледайки името й на визитката.

— Каква кола кара съпругът ви? — пита О’Шей.

Казвам й марката, регистрационния номер и цвета „престижно синьо“.

— Взе ли колата в понеделник?

Хваща ме неподготвена. Това вероятно е важно, но не съм го обмислила.

— Обикновено не ходи на работа с колата, затова мисля, че не я взе. През повечето време стои на алеята пред къщата.

Тя протяга ръка към дръжката на вратата.

— Мислите ли, че е убиец имитатор? — питам тихо.

Събуждам се на дивана с празна бутилка „Бейлис“. Часът е единайсет и половина. След като ченгетата си тръгнаха, не си спомням колко пъти звънях и изпращах съобщения на Пол. Забравила съм какво почувствах, когато чух, че колата им потегли. Отивам залитайки в тоалетната, като си удрям хълбока в дръжката на вратата, и повръщам. Студено ми е и треперя. Дори не обичам „Бейлис“. Наплисквам със студена вода лицето си и се опитвам да възвърна спокойствието си. Усещам, че Пол не е вкъщи. Стаите са по-студени и цветовете са по-мрачни без него. Имам чувството, че случилото се днес не е реално. Излъгах полицайките пред децата си. Не мога да повярвам, че го сторих. Бях направила крачка далеч отвъд границата, до която мислех, че някога ще стигна. И не беше трудно. Пол вероятно също така е способен на сериозни измами. Какво друго може да направи? Едно наръгване с нож в сърцето. Между гърдите ми се стича струйка студена вода и потрепервам.

По лицето ми започват да се търкалят сълзи, докато се мъча да намеря аспирин и да се съвзема. Взимам мобилния си телефон. Пол не се е обаждал и не е отговорил на съобщенията ми. Пиенето ме прави емоционално уязвима и сантиментална и въпреки предателствата през деня и напук на тях аз отчаяно искам да го видя, да ме притисне в ухаещата си на мускус прегръдка, да ме сложи на коляното си и да ме утешава като дете заради лъжата ми. Телефонът подскача в ръката ми и аз отговарям със замъглено зрение, готова отново да рева и да роня сълзи на Пол. Но се обажда Джеси от някакъв бар.

— Още ли си будна? Фантастично, мамка му! Цяла вечер ти звъня. Слушай, ще имам самостоятелна изложба в Шордич! Как ти се струва, а?

Кимам на телефона, но не съм в състояние да говоря.

— Кейт? Чуваш ли ме? — Около нея се разнасят пиянски крясъци.

— Да…

— Спомняш ли си посредника, за когото ти казах, че дойде на последната ми изложба? Е, сега той иска да ме „заведе на следващото ниво“. — Джеси произнася последното с американски акцент.

— Брей.

— Най-важното е, че галерията е във връзка с някои богати и известни купувачи и някакъв тип, който притежава половината „Сейнсбъри“, иска да купи две картини като начало. Като начало! Безумно е! Много съм щастлива! Ало? Всичко наред ли е?

Разревавам се по телефона и не мога да спра.

— Кейт, какво има?

— Нищо, нищо. Много се радвам за теб. — Не мога да помрача щастието й с отвратителните подробности на дупката, в която се намирам.

— Сигурна ли си? — От бара се чува музика. — Плачеш ли?

— Не, не. Настинала съм. — Лъжите ми се препъват една в друга в бързината си да изскочат от устата ми.

— Чакай малко. — Музиката отслабва. Джеси е излязла навън. — Какво става?

— Не бъди смешна. Всичко е наред. Изумителна новина.

— Знам. Това са едни от най-големите галерии в Ист Енд. Дават ми договор, можеш ли да повярваш? Вече няма да прося пари за платна.

Би трябвало да се смея заедно с нея и да чувствам как вълнението й ме заразява. За това е мечтала и работила неуморно двайсет години и е сервирала милиони водки със сок от червени боровинки и е бърсала изцапани с бира маси. Джеси е на прага на осъществяването на амбициите си и аз съм искала този момент за нея повече от петнайсет години, но сега се задушавам от отчаяние.

— Много се радвам за теб, Джеси, наистина. — Отново започвам да роня сълзи.

— Ти плачеш!

— Да, от вълнение. Годините на борба ти се отплатиха.

Тя се кикоти.