Али Найт - Лъжи

Детектив сержант Уайт се мръщи. Тя ме поглежда с присвити очи.

— Познавахте ли я?

— Да… Съжалявам. Желаете ли нещо за пиене или за ядене?

Двете поклащат глави.

— Искаме да уточним къде е бил Пол в понеделник вечерта, за да го изключим от разследването — обяснява О’Шей.

— Мислех, че сте арестували Джери Бонакорси. Гледах го по новините.

— В момента разговаряме с много хора.

— Но бялото въже е доста уличаващо, нали?

Двете полицайки се споглеждат по начин, който не мога да разгадая.

— Ако обичате, разкажете ни за понеделник — настоява О’Шей.

— Понеделник… — Демонстративно се опитвам да си спомня началото на седмицата. — Днес е петък… — Клатя глава. — Вероятно е бил тук с мен. Какво даваха по телевизията в понеделник?

Никой не ми отговаря.

— Ще закарате ли мама в затвора? — обажда се Джош.

Детектив сержант Уайт шумно въздиша.

— Джош, заведи Ава в кухнята. Трябва да говоря с полицаите. — Ава започва да хленчи. — Хайде. В бюфета има бонбони. — Завъртам заговорнически очи към О’Шей и получавам лека усмивка. Печеля я на моя страна, но трудно. — Бонбони, бонбони. — Махам с ръка и децата колебливо се изнизват от хола. — Така е по-добре. Не мога да мисля ясно, когато децата са наоколо.

— Разкажете ни за понеделник — упорства Уайт.

— Каква е процедурата в такова разследване? Разпитвате ли всички във „Форуд“?

О’Шей ме поглежда незаинтересовано.

— Работим по случая. — Тя не издава нищо и разбирам, че ако играем покер, ще се сбогувам с парите си.

Кимам.

— Ужасно е.

— Опитваме се да си създадем представа за живота й.

— Мелъди беше на двайсет и шест. Целият живот беше пред нея. — Клатя глава и търкам уморените си очи.

— Да, така е — съгласява се Уайт.

— Толкова млада — добавя О’Шей и се навежда към мен с лакти на коленете, за да протегне дългия си врат. Мълчим няколко минути. Двете полицайки са прехвърлили четирийсетте и са започнали да побеляват и да се сбръчкват. Предполагам, че Уайт има деца, вероятно големи. О’Шей носи халка, но устните й са свити от разочарование. За миг сме обединени от размисъл за шансовете, от които не сме се възползвали, нещата, които не сме направили, и колко много сме се отдалечили от младостта. — Колко добре я познавахте?

— Не много добре. Виждали сме се само за пет минути на един купон. Тя работеше в „Отвътре-навън“ където работя и аз, въпреки че не сме се срещали там. Аз съм изследовател във „Време за престъпление“, което беше нейно предаване.

— Тогава сте работили с Джери Бонакорси? — пита Уайт и тонът й кара О’Шей да я изгледа строго. Въпреки всичко, което е видяла и чула, Уайт е смаяна, защото макар да знае какво е направил преди трийсет години Бонакорси и че може да го е повторил тази седмица, за нея той е знаменитост, име, някой, а тя, О’Шей и аз сме нищожества. Уайт не може да прикрие нотката на възхищение в гласа си, независимо дали Бонакорси е двоен убиец или не. Тя е привлечена от топлината на блясъка на тази известна личност като молец към пламък на свещ.

Мълча. Уайт чака анекдот за Джери. Иска да изпея нещо, за да платя обяда си и да й дам нещо, което да разкаже на приятелите и семейството си, за да изглежда по-колоритна професията й. За миг се замислям дали да не съчиня нещо. Няма да е трудно, защото съм гледала много часове видеозаписи с Джери, в който пее стари ирландски балади в килията си, приема добродушно шегите за Худини (фокусникът, който е можел да избяга отвсякъде, освен оттук!) на другите затворници в общите умивалници, яде затворническата помия, декламира рецептата на баба си за кекс и приглажда снежнобялата си коса, докато чака психолозите и терапевтите и количката с книги от библиотеката, също както прави Уайт в момента, и имам чувството, че наистина го познавам.

— Не съм се срещала с него, ако това имате предвид.

Сякаш някой угаси светлината. Уайт не може да скрие разочарованието си.

О’Шей хваща кормилото на изплъзналия се от контрол разпит:

— Понеделник вечерта…

— Понеделник вечерта. Пол беше тук с мен. Сигурна съм.

— Кога се прибра вкъщи?

Повдигам рамене.

— Както обикновено. В седем и половина, а може би по-късно, защото в понеделник често е зает. Може да е било дори в девет или девет и половина.

— Може ли да бъдете по-точна? — пита О’Шей.

Не съм подготвена за въртене на шиш с такива подробности. Нерешителността пълзи по гърба ми, когато виждам, че тя записва думите ми в тефтерчето си. Вратата се отваря и се появява Джош, който дъвче бонбони.