Али Найт - Лъжи

— Днес е най-щастливият ден в живота ми. — Гласът й започва да трепери. — Ти винаги си вярвала в мен, Кейт, и си ме подкрепяла. Искам да ти благодаря за това.

— Не е необходимо да ми благодариш. Знаех, че ще успееш. Ти работи много усилено. Никой не го заслужава повече от теб. — Вече и двете хлипаме.

— Познай какво друго се случи днес! Жененият каза, че ме обича! Беше тук да празнува с нас, но преди малко си тръгна…

Джеси продължава да говори, докато аз възприемам новините й. Щастлива съм заради нея, но в душата ми се таи ужас. Всичките й вълнуващи моменти предстоят, докато аз се боя, че моите вече са минали и не виждам откъде ще дойдат нови. Тя има нещо изцяло нейно, работа и кариера, посято единствено от нея самата и ще пожъне цялата слава. Моите постижения са само мои отражения, кратки проблясъци в децата ми или когато стоя, хванала Пол за ръката, на служебни тържества или сватби. Винаги съм мислила, че ще впрегна в каруцата си лъскавия бял жребец и съм намирала утеха в мисълта, че нямаше да постигна нещо по-добро. Джеси е права, наистина вярвам в нея. И въпреки всичките разочарования и лоши начала вярвах, че ще успее. Ами аз? Дали всичко, което мислех за добро и истинско, е лъжа? Повярвала ли съм на абсолютна измислица и изградила ли съм живота и щастието си върху измама?

Понякога, когато се чувствам потисната или отчаяна, си припомням как станахме гаджета с Пол. Собствената ми история е голяма утеха за мен. Изпълнена е със завои и обрати и зашеметяващият драматизъм на събирането ни накрая, все още има силата да ме накара да затая дъх.

Втората ни среща не беше като първата. Видях го случайно в кръчмата една вечер, когато бях излязла с Пъг и Джеси, и сърцето ми подскочи от радост. Спомням си, че проследих с поглед дълга и мускулеста ръка, която се протегна към бара за ресто, и видях повдигането на рамото му, когато той прибра парите в джоба си. Пол се изненада, когато ме видя, замисли се една-две секунди, за да си спомни откъде ме познава, и после ми отправи онази дръзка, сияйна усмивка. Беше понапълнял, което му отиваше, и все още със слънчев загар. Дрехите му демонстрираха успех. Изругах наум, че съм отишла на срещата с Джеси направо от игрището за софтбол, където играех с колеги (мисля, че няма да е хвалене, ако спомена, че бях най-добрият им стрелец, не защото бях най-силната, а защото се прицелвах най-далеч от защитниците или насочвах топката към жени, които се мотаеха около игрището, което означаваше, че никой от противниковия отбор не може да я хване) и бях по долнище на анцуг и без грим. Не изглеждах, нито се чувствах привлекателна.

— Виж ти! Момичето с велосипеда! Променила си се. — Той ме огледа одобрително. Беше станал по-смел и самоуверен. Успехът вече вършеше магията си.

— Мъжът с белия микробус! Виждам, че не си се променил. Мислех, че ще ме поздравиш със знака на победата. — Вдигнах два пръста и Пол се засмя. Пъг и Джеск зяпаха изумено.

— Кейти, нали? — Той докосна рамото ми. Беше запомнил името ми. След осем години. Усмивката ми стана по-широка.

Изцъках с език и поклатих глава с престорено обидено изражение.

— Не. Кейт.

Пол седна до мен и разказахме на приятелите ми историята как сме се запознали, сякаш вече бяхме двойка.

— Когато извади велосипеда ми от микробуса, той каза: „Спирай и ме потупвай по гърба понякога“.

— Боже! Надявам се, че репликите в разговора са се подобрили оттогава! — Пъг поклати глава, а Джеси се изкикоти.

Пол отвърна на удара:

— Ами тя беше със сламена шапка…

Закрих с ръце очите си от срам.

— О, боже мой…

— Сламена шапка! Отишла си в колежа със сламена шапка? — попита Джеси.

— Не! Мама ми я купи като подарък на раздяла. Мислеше, че в колежа носят такива шапки. Виждаше ми се симпатична — сламена и…

— Къде ти е бил умът? — възкликна Джеси.

— Остави ме на мира! Бях на осемнайсет…

— Господи!

Всички се засмяхме и когато Пол отиде да купи питиета, приятелката ми повдигна вежди, сякаш искаше да каже: „Къде го криеше?“. По-късно с Пол седяхме в бара, флиртувахме и се шегувахме половин час, а после той небрежно подхвърли, че е женен. Сякаш това нямаше значение. Почувствах се толкова сломена, че онемях, а Пол пресуши бирата си, за да прикрие смущението си.

— Къде е съпругата ти? — Думата прозвуча странно. Тогава Пол беше на двайсет и осем и когато гледам негови снимки от онова време, ми се струва поразително млад. Всъщност никой от нас не изглеждаше достатъчно възрастен, за да се справи с чувствата, които щяха да се отприщят.