Али Найт - Лъжи

Разстилам шала на масата в кухнята, сякаш се готвя да извърша аутопсия. Навеждам се към петното и го помирисвам. Странно е, че течността, която циркулира в неповторимите ни, но мигновено разпознаваеми тела, е неузнаваема, когато е разлята, но само за човешкото око, не и в лаборатория, под микроскоп, където се изолират и разпознават кръвните групи — в полицията. Шалът леко мирише на бира и затворени пространства. Облягам глава на масата и се вглеждам в плата там, където лампата осветява нишките. Чела съм, че през пролетта подобно на животните ние сменяме косите си и кожата ни пада от нас на люспи, бавно се носи към пода под огледалото в спалнята и полепва за дрехите и модния шал на Пол. Измъквам рус косъм от плата. Може да е на Ава. Може би.

Сядам и се втренчвам в шала, сякаш може изведнъж да скочи и да тръгне. Бутилката от вино е празна, главоболието ми е преминало. На вратата се звъни.

Знам, че е Пол. Той, естествено, има ключ, но никога не го използва. Чака децата или аз, за предпочитане всички, да отворим вратата и да го посрещнем на прага, сякаш се връща от дългогодишна война. Чувам, че Джош тича надолу по стълбите, после изщракването на ключалката. Скръствам ръце и оставам закована на стола и втренчена в шала. За миг си представям Джери Бонакорси, когото бутат на задната седалка на полицейска кола. Колебанието ми се е изпарило и съм готова за битката.

— Мамо! Полиция!

Движа се по-бързо от всякога, грабвам шала и хуквам към пералнята. Имам чувството, че в живота ми няма по-важно нещо от вкарването на шала през кръглата й вратичка.

— Идвам. — Опитвам се да говоря непринудено, докато я затварям, напълвам с биопрах за пране отделението и завъртам шайбата на студено пране. Оставяла съм кръв върху всичко и съм почиствала кръв от всичко. Това правим ние, жените, Пол, чистим. Аз чистя за теб. Ето ме, измивам опасността, заличавам грешката ти — най-ужасната ти грешка. Аз съм твоя съпруга, Пол, и съм с теб. Каквото и да си направил, аз съм на твоя страна и стоях рамо до рамо с теб пред олтара през всичките тези години. Ще го обичам, утешавам, уважавам и защитавам, докато сме живи. Аз държа на обещанията си, Пол. Ще почистя и ще излъжа заради теб. Докато чакам пералнята да започне и минават ценни секунди, аз съзнавам пълния мащаб на съпружеския си дълг. Лъжесвидетелството изглежда малка цена, която трябва да платя, за да защитя невинността на децата си, твоя успех, Пол, и моя идеален живот. — Идвам, идвам. — Взимам чашата с виното и тръгвам към външната врата. Ако полицията ме помисли за пияна, толкова по-добре.

Полицията всъщност са две жени, едната много по-висока от другата. Стоят една до друга на прага и раменете им се докосват. Едната поглежда в тефтерчето си и пита:

— Тук ли е Пол Форман?

Джош ги зяпа с отворена уста. Те не се усмихват. Ава изскача от хола, застава зад мен и увива ръце около крака ми. Аз съм много спокойна.

— Не. На работа е. Всичко наред ли е?

— Вие неговата… — Гласът й постепенно заглъхва. Тя ме чака да запълня празнотата.

— Аз съм съпругата му. Проблем ли има? — Оставям чашата на полицата до вратата. По-ниската жена я проследява с поглед.

— Това е детектив сержант Карън Уайт — казва по-високата и слабата, — а аз съм детектив инспектор Ан-Мари О’Шей. — Те показват значките си, аз отстъпвам встрани и настоявам да влязат. Виждам, че колата им е спряна под ъгъл пред къщата, което говори, че има неприятности. — Нуждаем се от помощ за нещо. Знаете ли кога ще се върне?

— Помислих, че Пол си идва. Той винаги звъни на вратата. — Засмивам се нервно, запълвайки мълчанието. — Сигурно няма да се забави. Мога да му се обадя, ако искате.

— Имате ли пистолети? — пита Джош.

— Джош!

— Не, не носим пистолети — отвръща О’Шей. Все още не се усмихва. Може би в полицейската работа няма много възможности за усмивки. Това е малко като да работиш в погребална агенция.

— Те са много заети и нямат време да отговарят на въпросите ти, Джош. Защо не отидеш да си играеш горе? — Това е най-неубедителното нещо, което синът ми е чувал. Той стои втрещен от полицейските разговори, разнасящи се от радиопредавателя. — Заповядайте, влезте — поканвам ги и ги завеждам в хола. Сядам на фотьойла, което означава, че те трябва да се настанят на дивана и да видят колекцията от снимки на идеалното ни семейство на бюрото. Има една на Пол, който се опитва да кара сърф в Корнуол, няколко фотографии на децата в действие и една, с която се гордея най-много, черно-бяла снимка на Пол и децата сред разхвърлени стилни чаршафи, където се вижда част от мощните му гърди, дълги ръце и силни рамене, които пазят децата. — Заради Мелъди ли идвате?