Али Найт - Лъжи

Час по-късно вадя чували от сивия контейнер на колелца и преглеждам пилешките кости от седмицата, пликчета чай, кутии от къри и кофички от кисело мляко. Отчаянието ми нараства с всеки изминал момент. С празни ръце съм. Шалът е изчезнал. Надавам нечленоразделен рев и избухвам в сълзи.

Измивам ръцете си и внимателно отстранявам миризмите на разлагащи се боклуци. Имам главоболие. Пол изми кръв в същия този умивалник само преди няколко дни. Изваждам препарат и търкам емайла толкова усилено, че пръстите ме заболяват. Изливам белина в канала. Ръцете ми треперят. Овладей се, Кейт, овладей се!

Подозрителният ум е ужасяващо ясен. Пол се прибира от работа и дълго ме прегръща. Следобедът привършваше, докато новината за смъртта на Мелъди е скачала от бюро на бюро — горски пожар в сухи храсти. Казвам му, че съжалявам, и той ме притиска още по-силно до себе си. Неочаквани сълзи рукват от очите ми и Пол ме пуска едва когато Ава ни прекъсва. Той налива още две големи чаши вино, придърпва стол и се залавя с вечерята, която съм приготвила.

Храни се мълчаливо няколко минути.

— Вкусно е. Умирам от глад. Има ли още?

Кимам и му сипвам. Пол се навежда да вземе чаша вода. Забелязвам очертанията на телефона в джоба на панталоните му. Втренчвам се в него, сякаш имам рентгенови очи.

— Кажи ми нещо нормално, хубаво и… обикновено. Какво прави днес, мила?

Хрумва ми да отговоря: „Осъзнах, че може би си убил любовницата си“. Вместо това уклончиво повдигам рамене. В ранната вечер репетирах какво ще му кажа, но когато той влезе в къщата, онемях. Не се сещам дори за думи, с които да възнегодувам срещу него.

— Макс и Маркъс са били на тридневен купон.

Пол се усмихва.

— Това сигурно означава, че лятото идва. Поднови ли застраховката за пътуване?

Гледам го как омита всичко от чинията си, как избърсва устата си със салфетка и изчопля нещо под нокътя си. Той е приютен в безопасна, домашна територия. Вероятно ще обсъждаме какви ножици за подкастряне на жив плет ще купим или че лампата в хладилника е изгоряла — баналните, незаплашителни подробности, които укрепват връзката ни през годините. Харесвам този живот.

Всяка следваща стъпка, която предприема, ще означава драма, и трябва да съм абсолютно сигурна, затова слушам и наблюдавам. Проследявам го със слуха си, докато се движи из къщата. Пол чете приказка на Ава, а аз стоя в коридора под тях и слушам как скърцат дъските на пода. Той сяда на леглото й. Разказва на Джош за гладиаторите и обещава, че някой ден ще го заведе в Колизеума. Бъдещето. Не мога да си представя нищо, освен този момент, докато упорито търся улики и издайнически знаци. Преструваше ли се Пол на пиян онази вечер? Престори ли се, че припадна, и ако е така, защо? Чувам, че той отваря шкафа в стаята на Джош. Няма да намериш там онова, което търсиш, Пол.

Влизам да пожелая лека нощ на Ава, сядам на леглото й с картинка на Пепеляшка, навеждам се да я целуна, обгръща ме уханието й на току-що изпечена курабийка и нещо твърдо се забива в крака ми. Телефонът на Пол, който е паднал от джоба му, докато е чел „Балерина Анджелина“. Доверие. Предполагам, че това е обратното на подозрението. Необходими са години да се научиш да имаш доверие, Пол, и доверието може да бъде разрушено за миг — по-точно в момента, в който се строполи на пода в кухнята ни. Потта ми намокря метала, когато хващам телефона. Имаш ли ми доверие, Пол? Гася лампата на Ава и заставам в коридора. Сетивата ми са нащрек за разлика от онази ужасна нощ, когато започна всичко. Телевизорът е включен, не си на горния етаж.

Преглеждам четирийсет и седем съобщения от работата, семейството ти, приятелите ти, всеки сфери на живота ти. Намирам три от Мелъди, всичките изпратени в една и съща вечер.

„Моля те, обади ми се.“

— Ето, намерих телефона ти. Трябва повече да внимаваш с него.

Той изненадано отмества поглед от повторение на „Големият замисъл“.

— Къде беше?

— На леглото на Ава. — Хвърлям телефона на дивана.

Пол изсумтява и го пъха в джоба си. Гледаме как издигат остъклена сграда край езеро.

— Сега може да си построим къща точно каквато ни харесва.

Кимам предпазливо.

— Може да се преместим някъде извън града и да се махнем от всичко тук — добавя Пол.

Наблюдавам го.

— Ами работата ти?

Той сякаш се натъжава.

— Щом изтекат двете години и сделката бъде финализирана, вече няма да се налага да работя.

— Ами моята работа?

Пол се обръща изненадано към мен с широко отворени очи и се почесва по темето.