Али Найт - Лъжи

Започвам да претърсвам къщата с убедеността на човек, който не търпи поражение. Познавам я в детайли — всяко скривалище, кътче, накъде са наклонени стълбите и как се търкалят играчките по тях, кои ъгли събират прах и откъде влизат мравки. Ако е скрил нещо, Пол няма шанс. Час и половина по-късно, в здрача на ранната вечер, трябва да навляза във вражеска територия и да огледам бараката с инструментите. Взимам внимателно навити кълба градинарски канап и отварям косачката за трева, която е почистена и прибрана за зимата. Пол може да бъде съвсем различен, ако реши. Мисълта не ми предлага утеха. Докато дърпам греблото, чувам, че някой ме вика.

В задната част на градината ни минава канал. Пътеката покрай него е в отсрещната страна. Пол много хареса канала, когато за пръв път видя къщата, защото се вместваше във фантазиите му за идеално детство — там щеше да научи Джош да лови риба, да наблюдава водни кончета и да гребе с лодка. Аз харесах къщата, но се страхувам от вода и изпитвам подозрения към правото да се закотвя точно зад оградата ни. Пол обаче държеше на своето и купихме къщата. Странно е как се променят нещата, защото сега аз обичам канала — плавателния съд, който плава нагоре-надолу, пренася пластмасови варели и чисти мръсотиите, брадатите мъже в дълги яхти, които спират за няколко дни и после отплават по старите транспортни артерии на Англия, и велосипедистите, които махат с ръка от пътеката.

Излизам от бараката.

— Здравей, Маркъс.

Шест месеца след като купихме къщата, купихме и правото за закотвяне и Пол намери стара яхта в Устър. Оттогава „Мари-Роуз“ стои закотвена в края на градината ни, известно време служи за офис на „Форуд“ и сега е дадена под наем на Макс и Маркъс, студенти, приятели на наши приятели. С Пол размишлявахме няколко седмици дали са хомосексуалисти, но Джеси ни осветли по въпроса, като спа с Макс още когато се запозна с него на барбекю в градината ни. Сутринта тя дойде в кухнята ни с вид, изразяващ съвършена комбинация между пакостливост и срам. Докато сърбаше шумно черно кафе, за да облекчи пулсиращото си главоболие, Джеси кръсти Маркъс и Макс „М и М“, защото са сладки като бонбончета и ти идва да ги изпапкаш.

Маркъс вдига ръка и ми маха. Единият му крак сякаш е израснал от саксия, а другият — от старо велосипедно колело.

— Търсиш ли нещо?

— Живота си? — Момчешката му усмивка ме разведрява, но после изтощена се облягам на оградата. — Как вървят нещата при теб?

Той почесва гърдите си през тениската с име на група, която не съм чувала.

— Страхотно. Бяхме на купон, който продължи два дни… Не, чакай, може би три. Беше… нали се сещаш? — Повдига рамене и аз се усмихвам. Времето е огромен проблем за родители или за подозрителни съпруги. Постаравам се да запомня, че той не е бил тук, за да види как Пол хвърля в канала шала си… или оръжието.

— Макс с теб ли е?

В отговор от каютата се подава глава, последвана от дълго тяло. Макс търка очи, за да прогони съня.

— Току-що ставаш, а?

Той се прозява и майчинска обич към идеалните ми наематели попремахва мрачното ми настроение. Макс и Маркъс са всичко, което може да се желае от двайсет и две годишни мъже — красиви, безгрижни, любители на природата и отзивчиви. Те живееха в яхтата от две седмици, когато на Пол му се наложи да отсече един бор и тримата свалиха дървото с трясък на моравата ни, докато аз и децата треперехме от страх в къщата. Тогава Джош се влюби. Макс е единственият човек, който може да откъсне Джош от компютъра, играе с часове на гоненица с него и седи на стар стол на палубата, докато синът ни търчи като териер да му занесе топката, която той непрекъснато изпуска.

Касиди се ужаси, когато й разказах за красивите млади мъже, които живеят до задната ни ограда.

— Много е досадно да се гримираш, за да отидеш в градината си — отбеляза тя.

Касиди обаче не разбира, че Макс и Маркъс имат много по-полезна функция — карат ме отново да се чувствам млада.

— Трябва ли ти нещо? — пита Маркъс, имайки предвид трополенето ми в бараката за инструменти.

— Ами, загубих си шала — отговарям.

— Имам един. Може да го вземеш, ако искаш.

Отказвам учтиво.

— У дома има десетина. — Посочвам къщата, която се пръска по шевовете от лични вещи, и ми става неудобно. Били ли сме някога с Пол толкова безгрижни, ограничени само с най-основните неща в живота? Докато вървя през градината, сянката на нашата висока къща закрива последните лъчи слънчева светлина.