Али Найт - Лъжи

— Точно така, но Лори-Ан не го е направила! Каза, че ако разбере къде мъжът й паркира джипа си, ще го смачка с него! Повярвайте ми, ако не искате да прегазите мъжа си с джип, бракът ви все още е щастлив — отбелязва Касиди.

— Ало, Кейт. — Бека щрака с пръсти пред лицето ми, също както правеше майка ми. Не харесвам Бека.

— Мъжете те напускат, ако имат толкова много пари, че това няма значение. Затова преуспелите мъже често сменят по няколко съпруги — казва Сара. Бека кима и ме поглежда, сякаш трябва да внимавам.

— Уверявам ви, ако Майк постъпи така с мен, ще разиграя онази сцена от „Психо“ — убедено кима Касиди.

Бека се преструва, че забива нож в мен, и започва да се смее. Прибягвам до последните си запаси от самоконтрол, за да не я зашлевя.

Най-после се прибирам у дома. Слагам Ава пред видеото и Джош пред компютъра и прочитам осемнайсет статии в интернет за убийството на Мелъди. Била е на двайсет и шест, смятали я за много талантлива и живеела с родителите си. Била удушена и наръгана с нож в сърцето в тих, горист район на няколко километра оттук. Цитират леля й. Родителите й са твърде разстроени, за да говорят с репортери. Звъня на Пол, но телефонът му е зает. Телефонът на Сергей директно ме насочва да оставя съобщение. Новината сигурно е заляла телевизия „Форуд“ като наводнение. Увеличавам снимката на Мелъди, докато чертите й се превръщат в големи правоъгълни пиксели. Бих се вмъкнала в образа й. Сега тя не прилича толкова много на Елоуид, но русата й коса е същата и устата й има подобна форма. Полицията призовава свидетели и всеки, който я е видял на велосипеда й, намерен наблизо. Търсят тъмна на цвят кола, видяна в района.

Колата. Изскачам от къщата за секунди и се качвам в колата, цвят престижно синьо, ако си спомням правилно. Сядам на мястото на шофьора с ръце на волана и изведнъж ми става неудобно. Всичките ми съседи могат да ме видят. Педалите са твърде далеч и не мога да ги докосна. Краката на Пол са по-дълги от моите. Не знам какво правя, нито какво търся. Проверявам дали по волана, дръжките на вратите и индикаторите има кръв, но не откривам нищо. Търсенето под седалките приключва с изсъхнала огризка от ябълка и страница, откъсната от комикс.

Разочарована съм. В полицейските филми по телевизията като по чудо откриват обицата на жертвата, сякаш жените ги изпускат навсякъде, където ходят. Изпитвам желание да се изсмея, когато си представям мръсни бикини с надпис „Понеделник“.

Слизам, заобикалям колата и внимателно се вглеждам в бронята. Изненада. Няма вдлъбнатина. Съседът излиза, махаме си любезно с ръце и аз се преструвам, че оглеждам растенията си. Улицата е тиха и доволна. Това би трябвало да е реалността на живота ми, но дори късната следобедна светлина не може да ме пречисти от готическите ми мисли. Дали бях сбъркала фамилиарността с интимност? Познавах ли изобщо съпруга си?

Стоя на алеята и гледам къщата ни, когато съзирам нещо. Леден шамар на прозрение удря сърцето ми. С Пол купихме тази порутена сграда и я ремонтирахме с любов, превръщайки я от лабиринт от малки стаи в стилен и уютен семеен дом. Голямата градина отпред беше с напукан цимент и избуяли плевели, която превърнахме в място за паркиране с гранитни плочки и насадихме много растения. Когато съседите ни изразяваха възхищението си, ние признавахме, че сме направили грешка — паркингът е твърде малък. Пространството между оградата на градината е много тясно и са необходими доста усилия, за да вкараш колата на заден ход. Поглеждам страничните огледала, гордо стърчащи от каросерията. Наистина трябва да внимаваш, за да се вмъкнеш там. Пол е паркирал тук онази нощ и оттогава никой от нас не е използвал колата. Маневрата му е била безупречна.

Спомням си разговора ни с яснота, от която ми секва дъхът. Колко изпи? Той измърмори нещо, но не отговори, оставяйки въображението ми да запълни празнотите. Мисля, че Пол беше трезвен — хладнокръвен и пресметлив. Дали се престори, че припада пред мен?

Прескачам стъпалата по две наведнъж, обзета от нова решителност. Пол е разхвърлян. Гениален е, но е небрежен. Много сме се разправяли през годините и приятелите ни са се забавлявали и отегчавали от разказите ми за пословичната му разпиляност — палто, захвърлено в коридора, обувки, оставени пред стълбите. Веднъж намерих нотариалния акт на къщата в купчина хартии, които беше сложил за изгаряне в камината. Ала това тичане около него сега ми се отплаща, защото знам къде е всичко. Преравям коша с прането — нищо. Проверявам джобовете на панталоните му и подметките на обувките му. Развълнувам се, когато откривам работното му куфарче, но криминалното ми разследване не разкрива нищо, освен касови бележки, договор, няколко пластира и старо пакетче дъвка. Взимам черното му вълнено палто. Времето днес е топло и Пол облече шлифера си. Оглеждам за косми, кръв и петна — живот, с който не съм запозната. Помирисвам го. Нищо. Замислям се усилено за нощта, когато Пол се върна. Има нещо, което не мога да си спомня, някакъв липсващ детайл. Слънчев лъч пронизва светлия облак навън и озарява хола. Онази нощ беше студена. Имах чувството, че зимата все още ни държи в хватката си. Пол усеща студа. Не мога да намеря шала му.