Али Найт - Лъжи

— Защо?

Повдига рамене.

— Понякога… Знам ли… Исках такава вечер.

— Любовница ли имаш?

— Кейт! Как можеш да ми задаваш такъв въпрос?

Нямам представа дали той лъже или не. Не мога да преценя и това ме отчайва. Винаги съм предполагала, че ще разбера по някой поглед, навик или забележка. Но сега съм на тъмно и търся пипнешком в мрака.

— Пол… наранил ли си някого? — Все още не мога да събера сили да произнеса думата, която той употреби.

Пол се свива на седалката.

— Какви ги говориш?

— Ти каза ужасни неща онази нощ…

— Бях пиян…

— Въпреки това се тревожа за теб.

— Не ми вярваш. — Той ме гледа внимателно. Изражението му е неразгадаемо.

— Куче… Не знам. Струва ми се странно. О, Пол, моля те, кажи ми истината…

— Чакай малко. — Шепне напрегнато: — Намекваш, че съм убил някого?

— Моля те, Пол, мога да ти помогна…

— Ти си луда, по дяволите!

— Повтаряше „Убих я“! — Аз съм на два-три сантиметра от лицето му. Гласът ми е тих и настойчив.

— Мислиш ли, че съм способен на това?

— Тихо. — Двамата поглеждаме към шофьора. — Имаше кръв по ръцете.

— Побъркала си се! — Пол изсъсква думите към мен. Устните му са почти притиснати до ухото ми.

Избухвам в сълзи — отдушник на насъбрали се гняв и стрес.

— О, боже, Пол, моля те, нека да ти помогна! Аз съм твоя съпруга. Можеш да ми кажеш всичко. — Хващам го за реверите и оглеждам лицето му за някакъв знак или улика.

Той ме отблъсква и поглежда през стъклото.

— Нищо не се е случило, Кейт. — Гласът му е безизразен и студен. В тона му долавям заплаха: — Зарежи тази тема. Скучна е.

Таксито спира пред дома ни. Преглъщам сълзите си и тръгваме сковано по алеята.

Сутринта Пол тръгва на работа, след като лепва суха целувка на бузата ми, и аз прекарвам деня, обзета от странни и обсебващи мисли. Отивам до училището да взема Ава и Джош и водя Джош на репетиция с музикалната група. Усмихвам се вяло на петдесетина майки и един татко и се радвам, че никой не се опитва да ме заговори. Днес от мен не може да бъде изтръгнат нито един звук.

— Хайде, Кейт, по-живо. Ава ще свири на маракаса днес, а Фийби може да вземе тамбурината. — Сара ме потупва по гърба с ироничен жест да побързам, докато вървим с дъщерите си по спортната площадка. Днес е денят за музика, следучилищно занимание за децата и оправдание за майките да клюкарстват и да се оплакват на горещи напитки в продължение на един час. Сара работи на половин ден като парламентарен изследовател и сменя една група деца с друга.

Никак не ми се ходи, но е трудно да откажа. Чувствам се като съборено от буря дърво, ако разбирате какво искам да кажа. Залепвам усмивка на лицето си, докато водим децата си по улицата. От напрежението получавам главоболие.

Десетина минути по-късно седя с кръстосани крака на пода на хол, където дванайсет деца удрят и блъскат различни музикални инструменти, без да правят опити да следват ритъма на енергичния испански китарист. От едната ми страна е Сара, а от другата — Касиди, която в жест на безкористна щедрост предостави дома си за този ежемесечен хаос. Бавно се премествам към килима, докато кучето на Бека, късокрако, саламесто животинче с много дълъг език, се мъчи да ме близне. Бека не е забелязала или не си прави труда да стори нещо. През повечето време тя е твърде уморена от началото на бременността си и само пъшка. Изтегнала се е на дивана и се опитва да се измъкне от въртящо се двегодишно дете. Пълното й име е Ребека, но тя изпуска първите две букви. Може би е прекалено уморена. Мрачно процеждам през зъби стихчета, докато сеансът свършва.

— Слава богу — прошепва Сара и протяга крака. — Изкупих вината си за деня.

Издавам звук, който показва, че знам как се чувства.

— Добре ли си? Изглеждаш малко отслабнала. — Оглежда ме критично. Готова е да ми предложи утеха и подкрепа.

Усмихвам се безучастно.

— Какво става, ако прегазиш куче? Има ли някаква процедура, която трябва да изпълниш?

Тя повдига рамене.

— Може би се обаждаш на Кралското дружество за превенция на жестокостта към животните?

Вниманието ни се насочва към Бека, която подскача възмутено:

— Да прегазиш куче? Молиш се на бога. Поне аз бих го направила, бих скърбила за Макси.

Поглеждам Сара, когато дълъг език, загрубял от „Педигри Чъм“, остъргва брадичката ми и едва не стига до устните ми. Време е да ставам.

— Защо питаш? — Сара издърпва пластмасова играчка от желязната като менгеме хватка на Фийби.