Али Найт - Лъжи

— Еха — кикотя се аз малко смутено.

Лусиана повдига слабичките си рамене.

— Пол е секси мъж. Трябва да бъдеш красива, иначе… — Тя не довършва и въздъхва драматично, а после размахва пръст към мен. — Иначе всички мъже са еднакви. — Лусиана е на двайсет, а говори като седемдесетгодишна. Не мога да си представя как млад и красив човек като нея е толкова циничен към мъжете.

— Говориш мъдро, Лусиана — усмихвам се. — Яжте каквото има в хладилника и не позволявай на децата да стоят до късно.

Лусиана кима. Прилага една и съща изпитана във времето практика да ме изкара от къщата. Мобилният ми телефон звъни. Таксито е навън.

— Е, излизам. До скоро.

Джош не отговаря. Телевизорът гърми. Отново проверявам съдържанието на чантата си и оглеждам зъбите си в огледалото в коридора. Все още са там.

Позволявам си лукса да взема такси, защото съм с обувки с високи токчета. Минаваме покрай магазини и къщи и виждам старица, която мъчително се влачи по улицата и тялото й се тресе от усилието да носи тежката си пазарска чанта. Изпитвам вина, че съм галеница на съдбата и заради късмета си. Започнала съм да го приемам като нещо неизменно. Опитвам се да преценя дали това е проблем, когато усещам, че мобилният ми телефон вибрира, защото съм получила съобщение от Джеси.

„Току-що правих най-хубавия секс през живота си! Обади ми се.“

Прибирам телефона в чантата си и облягам глава на седалката. Сигурно съм получила стотина съобщения от Джеси със същия текст. Вярна е на себе си. Пол ще се гордее с теб. Хубаво е да го чуеш. И аз се гордея с него. В главата ми отекват риданията му от понеделник. Седалката изведнъж става лепкава и въздушната струя през прозореца — студена. Нямам обяснение, което да ме успокои, и отново ме обземат неприятни мисли. С Пол трябва да поговорим. Жадувам за яснота и да се върна към хубавия си, нормален живот. Таксито спира и аз ощипвам дланта си, за да се стегна. Аз съм жената на шефа, трябва да играя роля и искам да я изиграя добре.

Ще се видим с Пол вътре, защото той е на съвещание, което ще продължи дълго. Това обикновено не би имало значение, но тази вечер наистина се нуждая от рамо, на което да се облегна или зад което да се скрия. Заставам самотна на опашката пред вратата и някакъв телохранител ме пита коя съм. Барът е пълен с шумни хора, които не познавам, и обиколката ми свършва твърде скоро. Оставам изолирана до гардероба.

— Кейт! Страхотно е, че те виждам — спасява ме Сергей, сериозен на вид руснак, около трийсетте, издокаран в черен костюм, черна риза и черна вратовръзка. Сергей обича черното. Той е невероятно добър в работата си и пази Пол, както питбул пази наркодилър от Ист Енд. Целува ме официално по двете бузи и ме пита как са децата. В същия миг пристига Астрид.

— Здравей. Ти ли си съпругата на Пол?

Кимам и се усмихвам. Астрид ми задава този въпрос за трети път. Лекс има две асистентки и едната е Астрид. С Пол се шегуваме, че Лекс има две секретарки, защото нито едната не е достатъчно добра, за да върши работата сама. Лекс твърди, че в лудостта му има метод. Той наема кандидати за слава, които искат да бъдат в телевизията, и казва, че най-добрите идеи често му хрумват от „сателитните чинии“.

— Аз съм Кейт — усмихвам се.

— По дяволите, точно така. Не помня имена! — Астрид е австралийка. Тя закачливо забива юмрук в твърдия като камък корем на Сергей. Сребристата й блуза без гръб рекламира, че е достатъчно млада да не носи сутиен. — Хайде да се натряскаме! — Астрид ме прегръща силно, притиска закръглена и уханна буза до моята, хваща ме за ръката и тръгваме към главната част на сградата.

Характерите на Пол и Лекс се отразяват като в огледала в асистентките им. Пол нае Сергей, защото не искаше красивите, тъпи мацки, които Лекс беше назначавал през годините.

— Не понасям да бъда клише — казва Пол. — Кой иска да работи и да се разсейва от желание да чука секретарката си? Е, например баща ми, но стига сме говорили за това.

— Кейт, знаеш ли, че сградата е била кланица? — пита Сергей.

— Чух. Изумително място. — Двамата се вглеждаме в красивия сводест дървен таван.

— Според мен прилича на катедрала — обажда се мъжки глас. Обръщам се и виждам Джон, който гледа нагоре. Адамовата му ябълка хвърля тъмна сянка върху врата му.

— Здравей, Джон. Как вървят нещата? Изглеждаш добре. — Целувам посивялата кожа на хлътналата му буза.

Той кима, усмихва ми се тъжно и унесено посочва с чашата си с плодов сок над главата ми.