Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

— Е, тогава браво, успя. Сега, както казах, свали пистолета и стига си приказвал такива неща. Излишно е.

Ларисън го погледна.

— Не ми нареждай какво да правя.

Докс извади своя уилсън.

— Синко, тоя път няма да ти се правя на Кливън Литъл. Ако се ебаваш с мене, сам ще трябва да се оправяш.

— Млъквайте и двамата, мама му стара — прекъснах ги и нарочно влязох в ролята на главния. Ако се получеше и те ме приемеха за старши, това щеше да им даде основание да ме послушат и да се измъкнат с чест. Ако пък не, нещата щяха да станат много по-лоши.

Последва дълго и напрегнато мълчание. Накрая Ларисън неохотно пъхна глока обратно в колана си. Като го наблюдаваше невъзмутимо, Докс бавно направи същото.

Дадох знак на Ларисън да се оттеглим в банята и се обърнах към партньора си:

— Остави ни насаме за минутка.

Влязохме вътре. Затворих вратата след нас.

— Виж, той има слабост към момичета и когато я плашиш така, само го ядосваш — тихо казах.

— Негов проблем.

— Добре, но ти си професионалист, какво печелиш с това? Каква ти е ползата?

Той не отговори.

— Въпросът е, че не е в твой стил. Вече сме доста време заедно — два удара, прекосяване на страната, едно отвличане — и винаги си се владял страхотно. Какво толкова те разпали сега?

Ларисън се извърна.

— Не знам.

— Искаш ли да ми кажеш?

Той се засмя.

— Да не се опитваш да ми бъдеш психоаналитик?

— Опитвам се да ти бъда приятел.

— Е, недей.

Погледнах го.

— Познаваш ли много хора, способни да разберат мръсотията, която си вършил? Които знаят колко ти тежи тя?

Ларисън отново не отговори.

— Виж, прави каквото искаш — завърших аз. — Но трябва да престанеш да се палиш толкова. Това нервира Докс, започва да нервира и мен. Ако мога да помогна, позволи ми да го направя, но така или иначе, всички имаме нужда да си спокоен. Аз имам нужда да си спокоен. Какъвто си обикновено. Нали така?

След малко той кимна.

— Добре.

Излязохме от банята и продължихме да чакаме. Повече никой не размахваше пистолети. Щеше да се наложи да направя нещо с Ларисън, ала не знаех какво. Да го разтърся? Да го застрелям? Как изобщо можех да му повлияя? Помислих си: „Жив да не съм, ако някога повече работя в екип“. И в следващия миг трябваше да сподавя дивия си смях, защото ми хрумна, че тъкмо това е проблемът с този екип.

Наближаваше един през нощта, когато на вратата тихо се почука. Всички се изправихме, освен Кей, чиято китка продължаваше да е залепена с изолирбанд за пречките на леглото. Всички пистолети отново бяха извадени. Ларисън наблюдаваше Кей, Докс наблюдаваше Ларисън. Погледнах през шпионката. Беше Тревън.

— Спокойно — обърнах се към Ларисън и Докс. — Той е.

Отворих вратата и Тревън влезе. Носеше сак. Окуражаващо. Заключих вратата зад него.

— Взе ли диамантите? — попита Ларисън.

— Един момент — спрях го аз. — Още не ни разказвай. — Посочих Кей. — Докс, би ли й сложил слушалките?

Бяхме взели големи слушалки и радио, за да можем да говорим в нейно присъствие, без да ни чува. Моят партньор постави слушалките на собствените си уши, настрои звука и след това ги нагласи на главата на Кей. Тя го понесе добре — с неутрално, но не и безизразно лице, с примирена, но не и пречупена поза.

— Тук са — повдигна сака Тревън.

Ларисън кимна. Не ми харесваше нетърпеливият му вид.

— Очисти ли го? — попита той.

Пауза. После:

— Не.

Ларисън зяпна.

— Какво?!

— Няма да ви лъжа — отвърна Тревън. — Можех. Той обаче ми каза някои неща и реших, че ще направим грешка, ако го ликвидираме сега.

— Мама му стара — изруга Ларисън. — Хорт винаги измисля някакви дивотии. Винаги. Кога ще го проумееш, по дяволите?

Тревън го погледна.

— Знаеш ли, нещо започваш да ми писваш.

„Хайде пак се почна!“ — помислих си.

— Слушайте — намесих се с най-командирския си глас. — Всички сме поизнервени. Вие сте професионалисти, познавате признаците и причините. Вече от една седмица сме напрегнати до крайност, от Лас Вегас до Виена, после обратно на източното крайбрежие, престрелки, три дни непрекъснато пътуване в портативна сауна чак до Калифорния, притеснения за сателити, безпилотни самолети и с каквото там Хортън ни е проследил във Вашингтон… никакво уединение, никакви почивки и почти никакъв сън. Чудно как още не сме се избили един друг. Ама хайде да не се избиваме накрая, съгласни ли сте? Трябва да успокоим топката. Иначе всички ще умрем.

Всички мълчаха. Или моментът беше отминал, или пак щеше да се наложи Докс да изпълни някоя сцена от популярен филм. Или всички щяхме да се изпозастреляме един друг. Поне един от тримата.