Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

— Защо да е егоистично?

— Защото можеш да възразиш, че не го правим, за да спасим други хора. А за да можем да намерим покой в себе си.

Ларисън не отговори. Рейн нарочно повтаряше онова, което му беше казал във Виена. За кошмарите. Бе проявил слабост, като му го призна, и не знаеше защо го е сторил. Но… мисълта, че може да направи нещо, че има начин да се избави от онези ужасни сънища… искаше му се да повярва.

— Не го разбирах, когато се съгласих да участвам в тази операция — продължи Рейн. — Поне не го разбирах съзнателно. Ала трябва да взема всички гадости, които съм извършил, целия ужас, който съм причинил, и да направя нещо добро с тях. Да, Хортън използва тази идея, за да ме манипулира, и макар да установих, че съм сгрешил за истинската цел на операцията, може би все пак ще получа своя шанс. И не искам да го пропилея.

— Защо ми казваш всичко това?

— Защото, ако сега сбъркаме в избора си, едва ли ще можем да поправим грешката. Стигнал съм близо, съвсем близо до ръба на бездната. Не искам да падна вътре. А в момента се олюлявам.

Ларисън мъчително преглътна. Помисли си, че никога не е бил толкова объркан. И толкова внезапно изтощен.

— Трябва ми… малко време — произнесе той със запъване.

Рейн съчувствено кимна.

— Да, спомням си шока от чувството, че вярваш на някого. И аз изведнъж се скапах. После свикваш, след известно време.

Ларисън пъхна глока в колана си. Имаше чувството, че са го ударили в корема.

— В какво ме уговори да участвам, по дяволите?

— Не съм ти казвал нищо, което вече да не знаеш. Ти просто се мъчеше да не го чуеш.

Рейн протегна ръка. След миг Ларисън предпазливо я стисна.

Докс караше откраднатата от Тревън хонда на изток към Юниън Стейшън. Оттам Кейт можеше да се качи на Червената линия и да се прибере вкъщи за нула време.

Беше му адски неприятно, че се налага да я пренесе до колата със сака, но Тревън имаше право, нямаше смисъл да рискуват момичето да се досети къде са го държали. Всъщност по-малко го смущаваше вероятността Кей да изтича в полицията, отколкото това, че тя ще се измъчва, ако не го стори. По-добре да не й дава такава възможност и да й спести угризенията.

Най-много го смути готовността, с която Кей му позволи да го направи. Той й свали слушалките и каза: „Миличка, не съм спокоен да чакам оня торбалан да се върне. Той просто е прекалено непредвидим за моя вкус. Затова, с твое разрешение, сега ще те закарам вкъщи“.

Тя го погледна в очите, достатъчно умна, за да потърси лъжа, достатъчно доверчива, за да пожелае да повярва, че няма такава, достатъчно проницателна, за да види, че наистина няма такава. После кимна и отвърна: „Добре“. И толкова. Докс я изнесе със сака, отвори ципа в багажника, затръшна капака и потегли, като избра обиколен път с много мостове и подземни паркинги.

Шофираше близо час, когато мобилният му телефон иззвъня. Той вдигна.

— Да.

Гласът на Тревън.

— Върнаха се. Камъните са истински.

— Е, това е добра новина. Какво става с нашия приятел?

— Не знам. В момента твоят приятел е насаме с него. Опитва се да го разубеди, струва ми се.

Това не му прозвуча добре.

— Да го разубеди ли?

— Не знам какво да ти кажа. Помоли ме да изляза и да ти се обадя от обществен телефон. И да ти съобщя, че ще се срещнем според уговорката веднага щом тримата успеем да стигнем там.

Докс се надяваше, че ще са наистина трима. Ако Рейн не успееше да го „разубеди“, най-вероятно щяха да са двама. Или един.

— Добре, благодаря, че ми съобщи. До скоро.

Той затвори и приключи обиколката на Дюкомън Стрийт, пуста задънена улица на няколко преки от Юниън Стейшън, където паркира пред издънената телена мрежа на един изоставен склад. Слезе с чантата на Кей и се огледа, примижавайки от яркото слънце и жегата. Някой беше написал „Излизащи тежкотоварни автомобили — паркирането забранено“ с вече избелял червен спрей върху закованите с дъски врати на сградата, но сред бурените, растящи в цепнатините на уличната настилка, и боклуците, трупащи се край разнебитената товарна платформа, едва ли някой щеше да му направи забележка.

Докс заобиколи отзад при багажника и го отвори. Кей стисна клепачи и вдигна ръка, за да заслони потното си лице от внезапно нахлулата светлина.

Момичето боязливо примижа към него.

— Наистина ли ще ме пуснеш?

Докс се зачуди дали е в състояние да се почувства по-отвратително. Никога повече нямаше да се захване с такова нещо, каквито и да бяха залозите. Никога.