Джеймс Патерсън: Крос

— И така, какво правим тук — престраши се да попита той накрая. — След като вече би трябвало да сме в Ню Йорк…

Касапина сви рамене.

— Търся къщата на едно ченге.

Бомбето притвори очи.

— О, Господи! Ама защо точно ченге? — Дръпна периферията на шапката си по-ниско на челото, сякаш искаше да се скрие в нея.

Касапина отново сви рамене, но се развесели.

— Довери ми се. Нима някога съм те издънвал? Да помниш някога да съм прекалявал?

Този път и двамата се разсмяха. Дали Майкъл Съливан някога бе прекалявал? По-щур въпрос от този едва ли можеше да има.

Отне му още двадесетина минути, за да открие къщата, която търсеше. Беше на два етажа и изглежда, наскоро бе пребоядисана. По первазите на прозорците отвън имаше саксии с цветя.

— Ченгето тук ли живее? — оживи се Джими. — Всъщност мястото си го бива, добре се е уредил.

— Да, но аз мисля да се намеся и да му създам малко бъркотия. Може би ще използвам триона си. Ще направя някоя и друга снимка.

Бомбето потръпна.

— Мислиш ли, че е добра идея? Сериозно се съмнявам…

Касапина го погледна подигравателно:

— Знам, че се съмняваш. Виждам как мозъкът ти вече се е задръстил от шубе.

— Как се казва ченгето? — едва успя да попита Джими. — Не че има значение…

— Името му е Алекс Крос — отвърна Съливан.

Касапина паркира една пресечка по-нагоре по Четвърта улица. Слезе от колата и с бързи крачки се върна към уютната къща, в която ченгето обитаваше апартамента на горния етаж. Не му беше трудно да се сдобие с адреса. В крайна сметка мафията имаше връзки в Бюрото.

Заобиколи отстрани, опитвайки се да се прикрие, но не се притесняваше особено, че може да го забележат. Хората в тези квартали не говореха за това, което са видели.

Работата трябваше да се свърши бързо, за няколко секунди — да влезе и да излезе от къщата. А после — обратно в Бруклин, за да отпразнува последния си удар и да си получи парите.

Мина през гъсто засетите вечнозелени храсти, ограждащи задната веранда, и се изкачи по стъпалата. Бутна кухненската врата, чиито панти изскърцаха пронизително.

Дотук добре. Влезе съвсем лесно. Очакваше и по-нататък да не се затрудни особено.

В кухнята нямаше никого.

Да не би къщата да беше празна?

После чу бебешки плач и извади пистолета си „Берета“. Опипа острия скалпел в левия си джоб.

Обещаващо развитие. Присъствието на бебета правеше хората по-нехайни. И преди беше убивал обитатели на подобни домове — в Бруклин и Куинс. Беше накълцал на парчета един доносник от мафията в собствената му кухня, а след това бе заредил семейния хладилник с окървавените късове като послание.

Промъкна се надолу по къс коридор, движейки се като сянка. Не издаде нито звук.

После надникна в малка дневна, гостна или каквото там беше, по дяволите!

Гледката, разкрила се пред очите му, не бе тази, която очакваше. Висок, привлекателен мъж сменяше памперсите на две малки деца. Явно си разбираше от работата. Съливан го оцени, защото преди години се бе грижил за тримата си сополиви братя в Бруклин. През живота си бе сменил доста памперси.

— Къде е стопанката на дома? — попита Касапина.

Мъжът вдигна глава — беше детектив Алекс Крос. Но не изглеждаше никак уплашен. Сякаш въобще не бе изненадан, че Касапина е в дома му. Най-малкото трябваше да бъде шокиран… Значи ченгето не беше от страхливците. Макар че не беше въоръжен, зает със сменянето на бебешки пелени, той се държеше достойно, демонстрираше истински характер.

— Кой си ти? — попита детектив Крос, сякаш владееше положението.

Касапина скръсти ръце, като държеше пистолета така, че децата да не го видят. По дяволите, той обичаше малки деца. Проблемите му ги създаваха възрастните. Като неговия старец, той беше ярък пример за това.

— Не знаеш ли защо съм тук? Нямаш ли някаква представа? — присви очи Съливан.

— Може би имам. Предполагам, че ти си убиецът от вчера. Но защо си тук ? В моята къща? Това не е правилно.

Касапина сви рамене.

— Правилно, грешно, кой го определя? Предполага се, че съм малко луд. Поне така ми казват някои. Може и да е вярно. Ти как мислиш? Наричат ме Касапина.

Крос кимна с ледена физиономия:

— И аз така съм чувал. Не наранявай децата ми. В къщата няма никой друг освен мен. Майка им не си е у дома.

— И защо ще го правя — да наранявам децата ти? Или теб пред тях? Това не е в мой стил. Ето какво ще ти кажа, ще си тръгна! Както споменах — малко съм луд. Днес извади късмет. Чао, хлапета.