Джеймс Патерсън - Крос

След тези думи Съливан се поклони както след стрелбата по Джан Ан-Ло. После се извърна и напусна апартамента по същия път, по който бе дошъл. Нека голямото и умно ченге се опита да разбере действията му. Не беше чак толкова луд, колкото изглежда — винаги имаше план за всяко свое действие. Знаеше какво прави, защо и кога.

Ненадейната среща с Касапина ме разтърси повече от всичко, което ми се бе случвало досега като полицай. Един убиец бе влязъл в къщата ми. Право в дневната, където бяха децата ми.

И какъв извод трябваше да си направя от това? Предупреждение ли беше? Или просто съм си голям късметлия? Убиецът бе пощадил семейството ми. Но защо изобщо бе нахлул в дома ми?

Следващият ден беше един от най-ужасните в работата ми. Докато една патрулка охраняваше къщата ми, аз трябваше да присъствам на три съвещания заради издънката с Джан Ан-Ло. Носеха се слухове за вътрешно разследване, първото, което щеше да засегне и мен.

Заради тези непредвидени съвещания, плюс допълнителната бумащина и ежедневните ми задачи тази вечер закъснях да взема Мария от Потомак Гардънс. Вече бе тъмно. Чувствах се виновен. Все още не бях свикнал с работата й, а освен това тя отново бе бременна.

Минаваше седем и петнадесет, когато пристигнах в Потомак Гардънс. Но жена ми не ме чакаше отпред както обикновено.

Паркирах и слязох от колата. Запътих се към офиса й, който се намираше на първия етаж, близо до строежа. Ускорих крачки и накрая затичах.

Когато я видях да излиза от вратата, внезапно всичко си дойде на мястото. Голямата й чанта бе пълна с документи и не можеше да се затвори, в ръцете си държеше втора купчина папки.

При все това, щом ме видя, тя ми се усмихна и ми махна. Почти никога не се ядосваше на грешките, които правех — като например да закъснея да я прибера от работа с повече от половин час.

Не ме беше грижа колко сантиментално или старомодно беше, но винаги се вълнувах да я видя. За мен на първо място бяха Мария и семейството ми, а работата ми идваше след това . Струваше ми се, че съм постигнал идеалния баланс.

— Алекс! Алекс! — радостно извика тя и ми махна с ръка, докато тичах към нея.

Двама типове от квартала, които тя явно познаваше, се бяха облегнали на оградата. Извърнаха се към нас и ни се присмяха подигравателно.

— Хей, красавице! — извиках й. — Извини ме, че закъснях!

— Не се притеснявай. Аз също имах работа — отвърна ми и подвикна на едно от хулиганчетата: — Хей, Рубън ! Ревнуваш ли, момче?

Той се засмя:

— Иска ти се, Мария. Ще ти се аз да съм с теб, а не той.

— Да бе, как не. Мечтай си!

Целунахме се, но не се задълбочихме много, защото се намирахме пред сградата, където работеше, а и тези типове ни наблюдаваха. После взех чантата и папките й и се запътихме към колата.

— Толкова си мил, Алекс — усмихна ми се тя.

— Ще понеса и теб, ако пожелаеш.

— През целия ден ми липсваше — рече тя и отново се усмихна. Сетне зарови лице в рамото ми. — Толкова те обичам.

Тя някак се отпусна в прегръдката ми.

После чух изстрелите. Две далечни, глухи изпуквания, които в първия миг дори не ми направиха впечатление. Дори не бях сигурен откъде дойдоха. Така и не видях стрелеца.

— О, Алекс — прошепна Мария.

После притихна и остана неподвижна. Не знаех дали диша.

Преди да осъзная какво се случва, тя се изплъзна от ръцете ми и се свлече на тротоара. Сграбчих я ужасен, вдигнах я, опитах се да я закрия с тялото си.

Тогава видях кръвта, която изби по блузата й. Извиках, понесох я на ръце и хукнах към колата.

Кръвта, обагрила гърдите й, попи в дрехите ми. Мисля, че крещях нещо, но не съм сигурен какво точно се случи, след като осъзнах, че Мария е ранена тежко.

Зад мен тичаха Рубън и другият хлапак. Може би искаха да ми помогнат. Не знаех дали изобщо нещо би могло да спаси Мария. Страхувах се, че тя издъхва в ръцете ми.

Болницата „Сан Антонио“ не беше далеч, а аз тичах с всички сили, притиснал отпуснатото тяло на жена ми към гърдите си. Сърцето ми биеше лудо, ушите ми бучаха, сякаш бях понесен от огромна океанска вълна, която щеше всеки миг да ме размаже в скалист бряг.

Страхувах се, че ще се спъна и ще падна, защото краката ми трепереха. Ала знаех, че не мога да спра, докато не стигна до спешното отделение.

Мария не бе издала нито звук, след като бе прошепнала името ми. Бях изплашен до смърт. Светът около мен се размъти, сградите сякаш бяха в мъгла, което правеше случващото се още по-нереално.