Той наистина я харесваше и я следеше вече двадесет и четири часа, а тя взе, че разби сърцето му. Беше си отворила устата. Знаеше го със сигурност, защото я чу да споделя със Синди, най-добрата й приятелка, за „консултантката“, с която говорила преди няколко дни. След това бе отишла на втора консултация, въпреки изричната му забрана и предупреждението му.
Грешка, Мариан.
След часовете по префърцунената английска литература от осемнадесети век Мариан излезе от сградата на университета и той я последва. Момичето се движеше в компанията на двадесетина студенти. Касапина веднага разбра, че се е запътила към апартамента си. Отлично.
Може би бе приключила със занятията за деня, а може би имаше дълга почивка между часовете. Но за нея вече нищо нямаше значение. Тя бе нарушила правилата и сега трябваше да си понесе наказанието.
След като разбра, че отива в квартирата си, Съливан реши да я чака там. Като студентка от горния курс й бе позволено да живее извън комплекса и тя бе наела малък двустаен апартамент на Тридесет и девета улица, който поделяше с младата Синди. Сградата беше на четири етажа, без асансьор. Касапина влезе вътре без затруднения. Предната врата беше с обикновена ключалка, детска играчка за него.
Докато я чакаше, реши да се настани удобно. Съблече се и събу обувките си. Не искаше да цапа дрехите си с кръв.
Прочете малко от книгата си, помота се из стаите наоколо. Щом Мариан влезе, Касапина се скри в спалнята. А когато тя отвори вратата, я сграбчи с две ръце отзад и притисна скалпела под брадичката й.
— О, здравей, Мариан, Мариан — прошепна напевно. — Нали те предупредих да не говориш!
— Не съм казала на никого — едва чуто промълви тя. — Моля те…
— Лъжеш. Обясних ти какво ще се случи. По дяволите, дори ти го показах на снимка!
— Не съм казала, повярвай ми! — проплака момичето. — Обещах ти…
— Аз също ти обещах нещо, Мариан. Заклех се в очите на майка си.
Преряза гърлото й отляво надясно. После още веднъж, в обратна посока.
Докато момичето се извиваше в предсмъртни гърчове на пода, давейки се в кръвта си, той й направи няколко снимки.
Най-хубавите досега, не се съмняваше в това. Не искаше да я забрави, никога.
Следващата вечер Съливан все още беше във Вашингтон. Знаеше съвсем точно какво си мисли Джими Бомбето, но приятелят му беше твърде предпазлив и прекалено се страхуваше за оцеляването си, за да попита: Имаш ли представа какво, по дяволите, правиш? Защо все още сме във Вашингтон?
Е, в интерес на истината, той имаше. Караше откраднат „Шевролет Капри“ с тъмни стъкла по улиците на столичния квартал, известен като Саутийст. Търсеше конкретна къща, готов да убие отново. И всичко това заради Мариан. И нейната голяма уста.
Помнеше адреса наизуст и предполагаше, че вече е съвсем наблизо. Трябваше да направи още един удар и тогава двамата с Джими можеха да напуснат Вашингтон.
— Улиците тук ми напомнят за дома — промърмори Джими, докато се взираше през предното стъкло. Опитваше се гласът му да звучи безгрижно, сякаш наистина се шляят просто така. Но след стрелбата в китайския квартал това не му се удаваше много.
— И защо? — попита ехидно Касапина. Знаеше какво ще каже Джими, винаги знаеше. В интерес на истината предсказуемостта на партньора му през повечето време му действаше успокоително.
— Всичко се разпада направо пред очите ти — въздъхна философски Бомбето. — Също като в Бруклин. И си има причина защо е така. Виждаш ли ваксаджийчетата, дето висят на всеки ъгъл? Кой, по дяволите, би искал да живее тук? И то по този начин?
Майкъл Съливан се усмихна хладно. Джими понякога изпадаше в мрачни настроения и му лазеше по нервите.
— Ако поискат, политиците могат да оправят цялата тази бъркотия — рече Касапина. — Няма да е толкова трудно.
— Ах, Майки, ти си такава мека душичка. Може би трябва да се кандидатираш за сенатор. — Бомбето поклати глава и се обърна, уж да погледне през страничния прозорец. Знаеше, че не бива да прекрачва определени граници.
— Аха, и ти всъщност не се питаш какво правим още тук — изгледа го насмешливо Касапина. И не си мислиш, че съм най-шантавият човек в Америка? Може би ти се иска да скочиш от колата и да се затичаш към „Юниън Стейшън“, за да вземеш влака за Ню Йорк, а Джими?
Продължаваше да се усмихва, така че Бомбето реши също да се засмее. Направи го предпазливо. През изминалите няколко години той бе видял как Съливан убива с усмивка двама от техните „приятели“ — единия с бейзболна бухалка, а другия с френски ключ. Трябваше постоянно да внимава.
Читать дальше