Джеймс Патерсън - Крос

Нана седеше изправена на стола си край кухненската маса, а пред нея се мъдреше недокосната чаша с бяло вино. Това се казваше интересен развой на събитията.

Децата се мотаеха из кухнята, навярно искаха да проверят колко дълго ще издържи Нана без работа.

— Как мина денят ти, татко? — посрещна ме Джени. — Какво беше най-хубавото нещо, което ти се случи?

Думите й извикаха широки усмивки върху лицата на всички. Понякога по време на вечеря обичахме да задаваме този въпрос. Правехме го от години.

Замислих се за Ким Стафорд, а след това за случая с изнасилванията в Джорджтаун, както и за реакцията на Нана, че работя по тях. Мисълта за Нана ме върна към настоящето и въпроса на дъщеря ми.

— Най-хубавото ли? — отвърнах аз. — Да бъда тук с вас, скъпи мои, е най-хубавото нещо на света.

Нещата започнаха да стават напечени.

Касапина мразеше плажа, мразеше пясъка, миризмата на солена вода, изобщо ненавиждаше всичко, свързано с посещенията на мръсното крайбрежие. А Кейтлин и момчетата страшно обичаха да пътуват през лятото до Кейп Мей. Е, можеха да се наслаждават на вълните, но по-добре без него.

Така че това, което го бе довело на брега, беше само бизнес и нищо друго. Още повече че трябваше да измине целия този път до Саут Джърси. Беше отмъщение, насочено срещу Джон Маджоне. Двамата с него се мразеха още откакто бащата на Маджоне бе избрал откачения ирландец за свой доверен убиец. Бе наредил на Съливан да ликвидира едно от приятелчетата на сина му и Касапина бе свършил работата с обичайния си ентусиазъм — наряза Рико Мариначи на малки парчета.

Напоследък Джон Маджоне се бе покрил. Което не беше изненада. Затова планът на Касапина претърпя малка промяна. Щом още не можеше да отреже неговата глава, щеше да започне с нечие друго тяло.

Въпросното тяло беше на Данте Ричи. Той беше най-младият в синдиката на Маджоне, любимецът на дона. Беше му като син. Помежду си хората му се шегуваха, че Джон Маджоне не си бърше задника, преди да се посъветва с Данте.

Малко преди залез-слънце Съливан пристигна в крайбрежния град Мантолукинг, Ню Джърси. Докато шофираше покрай Барнигат Бей, океанът в далечината изглеждаше пурпурен — красива гледка, ако някой си пада по цветни пощенски картички. Вдигна прозорците, за да се предпази от соления въздух. Нямаше търпение да си свърши работата и да се махне по-далеч оттук.

Самото градче бе разположено върху скъпоструваща ивица земя, простираща се на по-малко от километър и половина. Никак не бе трудно да открие къщата на Ричи на Оушън Авеню. Мина покрай предната порта, паркира малко по-нагоре по улицата и се върна пеша.

Явно Ричи се бе устроил доста добре. Главната къща представляваше голяма постройка в колониален стил: три етажа, капаци от кедрово дърво на прозорците, всичко изглеждаше идеално поддържано. А и беше разположено на самия бряг. Гараж с четири клетки, къща за гости, басейн с гореща вода сред дюните. Имението струваше най-малко шест милиона долара. Точно от типа лъскави придобивки, които бандитите купуват на съпругите си, за да ги накарат да забравят ежедневните грабежи и убийства, с които мъжете изкарват прехраната им.

А Данте Ричи беше убиец от класа, в това го биваше най-много. По дяволите, той се мислеше за съвременно и подобрено издание на Касапина!

От мястото си Съливан не можеше да види кой знае колко от разположението на къщата. Предположи, че основните помещения са с изглед към океана. Ала плажът не му осигуряваше добро прикритие. Трябваше да остане отпред и да изчака.

Това не беше проблем за него. Не му липсваше търпение, за да си свърши работата. Спомни си келтската поговорка, която дядо му Джеймс обичаше да повтаря: Coimhead fearg fhear na foighde или някаква подобна дивотия, означаваща: Пази се от гнева на търпеливия.

Съвсем вярно, мислеше си Майкъл Съливан, докато чакаше напълно неподвижно в падащия здрач.

Отне му известно време, докато придобие обща представа за двора и къщата на плажа. Вътре не се забелязваше особено движение, но беше ясно, че семейството си е у дома: Данте, две малки деца и — поне доколкото Съливан можеше да различи от наблюдателния си пункт — готина млада съпруга, хубава италианска блондинка.

Но нямаше посетители, нито пък някъде се виждаше охрана. Или с две думи — истинско порядъчно семейство. Това означаваше, че огнестрелните запаси в къщата се ограничават до пистолета на Данте Ричи. Но каквото и да бе оръжието му, едва ли можеше да си съперничи достойно с деветмилиметровия автоматичен пистолет на Съливан. Или със скалпела му.