Джеймс Патерсън - Крос

Натискаше педала на газта докрай. Животът на момчетата му зависеше от това. Маджоне беше от този тип страхливци, които не биха се замислили да избият цялото му семейство. После се прицели през прозореца. Не биваше да пропуска. Убиецът спринтираше през вътрешното игрище. Съливан предположи, че като по-млад е бил приличен спортист. При това не е било много отдавна.

Майкъл-младши наблюдаваше всичко изпод навеса. Хлапето притежаваше самообладание, но в момента това едва ли му помагаше.

— Залегни! — изкрещя му Съливан. — Майкъл, залегни!

Убиецът осъзна, че Съливан наближава зад него. И спря, за да стреля.

Грешка.

Навярно фатална.

Очите му се разшириха, когато предната решетка на джипа закачи якето му и го понесе със скорост от осемдесет километра в час. Колата не намали и когато го размаза върху металната ограда.

— Добре ли сте, момчета? — извика Съливан, без да отделя поглед от убиеца. Той не помръдваше, сякаш бе залепен за оградата.

— Добре сме — с треперещ глас отвърна Майкъл-младши, макар да не бе изгубил самообладание.

Съливан слезе от джипа. Тъпакът висеше между бронята на автомобила и оградата, притиснат като в метален сандвич. Главата му бе клюмнала встрани. Гледаше само с едното си око, полузатворено от кръвта.

Съливан отиде и вдигна от земята разцепената си бухалка.

Завъртя я и замахна един път, два пъти, отново и отново, крещейки след всеки удар:

— Никога… не закачайте… моето… семейство! Никога! Никога! Никога!

Последният замах пропусна мишената си. Смачканият капак на джипа приличаше на кървав кратер. Но гледката го отрезви и му напомни къде се намира.

Съливан се качи в колата и пое на заден към мястото, откъдето момчетата наблюдаваха сцената като зомбирани. Когато се качиха в джипа до баща си, никой от синовете му не заговори, но и никой не се разплака.

— Вече всичко е наред — увери ги той. — Всичко свърши. Аз ще се погрижа за останалото. Чухте ли ме? Обещавам. Кълна се в очите на мъртвата си майка!

И щеше да удържи на клетвата си. Те бяха посегнали на Касапина и семейството му, сега той щеше да им го върне.

На мафията.

На Джон Маджоне.

Имах пореден сеанс с Ким Стафорд. Когато тя влезе, носеше тъмни слънчеви очила и приличаше на уплашен беглец. Стомахът ми се сви, осъзнах, че в този случай думите ми са безполезни.

Сега, след като знаех кой е годеникът й, ми беше още по-трудно да уважа желанието й да го прикрива. Исках да се изправя лице в лице с този боклук.

— Ким — подех малко след началото на сеанса, — Сам държи ли някакво оръжие в апартамента си? — Сам беше името, с което се бяхме споразумели да го наричаме по време на срещите ни. Така наричали и булдога, ухапал Ким, когато била малка.

— Има пистолет върху нощното шкафче — отвърна тя.

Опитах се да прикрия загрижеността и тревогата, които изпитах.

— Някога насочвал ли го е към теб? Заплашвал ли е да го използва?

— Само веднъж — отрони тя и приглади притеснено полата си. — Беше отдавна. Ако мислех, че говори сериозно, още тогава щях да го напусна.

— Ким, бих искал да обмислим с теб авариен план за спасение.

— Какво намеквате? — ужасено ме изгледа тя.

— Да набележим някои предпазни мерки — поясних аз. — Да отделиш настрани малко пари, да държиш някъде куфар с дрехи от първа необходимост, да намериш безопасно място, където да отидеш, в случай че се наложи да бягаш.

Не съм сигурен защо свали очилата си точно тогава, но явно бе решила, че сега е моментът да ми покаже насиненото си око.

— Не мога, д-р Крос. Ако имам план, навярно ще го приложа. А мисля, че тогава той наистина ще ме убие.

След последния си сеанс за деня, преди да си тръгна, проверих гласовата си поща. Имаше само едно съобщение. Беше от Кайла.

„Хей, аз съм. По-добре се хвани за нещо, за да не паднеш! Нана ми позволи довечера да сготвя за всички нас. В нейната кухня! Ако не бях толкова изплашена, щях да кажа, че нямам търпение. И така, ще направя две домашни посещения, а после ще се отбия в магазина. След това може да се застрелям на паркинга. Ако не го направя, ще се видим у дома, към шест часа. Исках да кажа в твоята къща“.

Беше почти шест, когато чух съобщението. Опитах се да не мисля за сеанса с Ким, но не постигнах особен успех. Надявах се, че тя ще е добре, а и не бях сигурен дали трябва да се намеся. Когато пристигнах на Пета улица и влязох забързано вкъщи, Кайла вече действаше в кухнята. Беше препасала една от любимите престилки на Нана и тъкмо пъхаше във фурната тава с ребърца.