Джеймс Патерсън - Крос

Стрелнах го с поглед.

— Мислех, че си ми ядосан, задето поех нещата в свои ръце преди малко.

Той сви рамене.

— Не споря с фактите. А и освен това ти вече си въвлечен, нали? Няма да е зле и да ти плащат за работата. Дори и да го искаш, сега не можеш да се откажеш от случая.

Поклатих глава и се намръщих, защото знаех, че е прав. Усещах познатото жужене в главата си — мислите ми неволно се връщаха към случая. Това бе едно от нещата, които ме правеха добър в професията, ала в същото време и основната причина да не искам да се замесвам официално в разследването.

— И какво ще кажа на Нана?

Това, предполагам, беше моят начин да кажа „да“.

— Обясни й, че разследването се нуждае от теб. И че Сампсън има нужда от теб. — Той сви по Пета улица и скоро къщата ми изникна пред нас. — Макар че не е зле да побързаш да измислиш нещо. Сигурен съм, че тя веднага ще го подуши. Ще го види в очите ти.

— Искаш ли да влезеш?

— Номерът с двамата няма да мине. — Спря до тротоара, но не угаси двигателя.

— Е, ще тръгвам — рекох. — Пожелай ми късмет с Нана.

— Никой не е твърдял, че полицейската работа е безопасна — кой знае защо извика Сампсън зад мен.

Същата вечер работих по случая в кабинета си на тавана. Беше доста късно, когато реших, че ми стига за тази нощ.

Слязох на долния етаж и грабнах ключовете си — беше ми станало навик през повечето нощи да се разхождам с новия си мерцедес. Да шофираш такава кола, беше истинска мечта, а седалките бяха удобни като креслата в нашата дневна. Просто включваш радиоуредбата, облягаш се назад и се отпускаш. Прекрасно усещане.

Когато същата нощ най-после си легнах, мислите ми отново отидоха на онова място, което все още имах нужда да посещавам. Спомените за Мария — моето убежище. Меденият ни месец. Може би това бяха десетте най-хубави дни в живота ми. Всичко беше съвсем живо в паметта ми.

Слънцето бе слязло ниско под палмите и сега бавно потъваше зад синята линия на хоризонта. Бях на терасата на нашия хотел. Празното място до мен все още пазеше топлината на Мария, която до преди малко бе лежала до мен.

Сега стоеше пред огледалото.

Истинска красавица.

Беше облечена само по една моя риза и се приготвяше за вечеря.

Винаги се оплакваше, че краката й са прекалено слаби, но аз ги намирах дълги и красиви. Възбуждах се само като ги гледах.

Наблюдавах как Мария прибира лъскавата си черна коса в стегнат кок. Прическата подчертаваше дългата, изящна извивка на врата й. Господи, обожавах тази жена!

— Направи го пак — помолих я.

Тя се подчини, без да каже нито дума.

Когато наклони леко глава, за да си сложи обецата, погледът й срещна моя в огледалото.

— Обичам те, Алекс. — Тя се извърна към мен. — Никой никога няма да те обича като мен.

Погледите ни останаха приковани един в друг, а аз усещах, че мога да чета в душата й. Мислите ни бяха удивително еднакви. Протегнах ръка към нея и казах…

Беше нещо прочувствено, но сега не можех да си спомня какво точно.

Надигнах се — съвсем сам в леглото, изтръгнат внезапно от мястото, на което се бях пренесъл в любимото си полубудно, полусънно състояние. Спомените ми се бяха препънали в бяло петно.

Подробностите от медения ни месец в Барбадос винаги са били кристално ясни в паметта ми. Защо сега не можех да си припомня какво бях казал на Мария?

Часовникът на нощното шкафче показваше два и петнадесет.

Бях напълно буден.

Моля те, Господи! Тези спомени са единственото, което ми остана. Всичко, което имам. Не ми отнемай и тях.

Светнах лампата.

Вече бе немислимо да остана в леглото. Излязох в коридора с намерението да сляза долу и да посвиря на пианото.

На площадката спрях с ръка върху перилото. Открехнатата врата на стаята на Али ме прикова на място.

Влязох вътре и от прага се загледах в моето малко момче.

Представляваше малка купчинка под завивките, от единия край на които се подаваше босото му краче.

Тънкият лунен лъч върху стената бе достатъчен, за да видя лицето му. Веждите му бяха смръщени, сякаш бе потънал в мисли, точно както изглеждах понякога и аз самият.

Когато се промъкнах под завивките, той се сгуши до гърдите ми и завря глава в ръката ми.

— Здравей, татко — рече сънено.

— Хей, мъниче — прошепнах, — заспивай.

— Лош сън ли сънува? — попита детето.

Усмихнах се. Това беше въпросът, който му бях задавал безброй пъти в миналото. А сега думите се връщаха обратно — като изгубена част от мен самия.