Джеймс Патерсън - Крос

Когато се качи в колата си, се чувстваше много по-добре. Беше доволен от себе си. Дори нямаше нищо против дългия обратен път. Подкара с пълна скорост по магистралата, отвори прозорците и с цяло гърло запя заедно с Боно.

Следващият ден щеше да мине под мотото: „Какво, по дяволите, си мисля, че правя“. Появих се в Шесто полицейско управление, където работеше Джейсън Стемпъл, и започнах да разпитвам за него. Не бях сигурен какво ще сторя, след като го открия. Но бях достатъчно притеснен за Ким Стафорд, за да се опитам да предприема нещо.

Вече не носех значка, нито картата си от ФБР, но мнозина от управлението ме познаваха. Макар че сержантът зад бюрото в приемната явно не беше сред тях.

Той ме накара да чакам зад стъклото за цивилни повече, отколкото ми се щеше. Реших, че трябва да се примиря. Останах прав и заразглеждах грамотите с награди, окачени по стените, докато накрая сержантът ме пусна да вляза във вътрешното помещение.

Там ме очакваше друг полицай.

— Пуласки, заведи господин… — Сержантът погледна подписа ми в пропуска — господин Крос в съблекалнята при Стемпъл. Мисля, че вече трябва да е там.

Последвах униформения по коридора, като мимоходом се заслушах в разговорите на неколцина полицаи. Пуласки бутна тежката въртяща се врата към съблекалнята. Лъхна ме познатата миризма на пот и различни дезинфектанти.

— Стемпъл! — извика полицаят. — Имаш посетител.

Младият мъж, наближаващ тридесетте, бе висок приблизително колкото мен, но по-тежък. Стоеше пред редицата очукани шкафчета и тъкмо нахлузваше тениска на националите от Вашингтон. В помещението имаше още неколцина полицаи, които явно не бяха на смяна. Оплакваха се и се подиграваха с щатската съдебна система, която напоследък определено си го заслужаваше.

Отидох при Стемпъл, който тъкмо си слагаше часовника. Не ми обърна никакво внимание.

— Може ли да поговорим за минута? — попитах го. Опитвах се да бъда учтив, но ми беше трудно да любезнича с мъж, който бие приятелката си.

— За какво? — Почти не ме удостои с поглед.

Снижих глас.

— Искам да поговорим за… Ким Стафорд.

Изведнъж не особено дружелюбното му държане се превърна в открита враждебност. Стемпъл ме измери с поглед от горе до долу, сякаш бях скитник, нахлул в дома му.

— Между другото, какво търсиш тук? Полицай ли си?

— Бях полицай. Сега съм психиатър. Ким се консултира с мен.

Малките очи на Стемпъл ме стрелнаха с омраза. Вече добиваше представа за картинката и явно никак не му харесваше. Нито пък не мен, защото стоях пред огромен мъжага, който имаше навика да бие жени и понякога да ги гори с цигара.

— Току-що изкарах двойна смяна — изръмжа той. — Ако си знаеш интереса, стой далеч от Ким. Чу ли ме?

Сега, след като се срещнахме, вече имах професионално мнение за Стемпъл: той беше пълен боклук.

— Ти я биеш, Стемпъл — казах, когато той понечи да се отдалечи. — Изгорил си я с цигара.

В съблекалнята настъпи тишина, но никой не застана на страната на полицая. Просто ни наблюдаваха. Двама от колегите му кимнаха, сякаш вече знаят.

Той бавно се извърна и се изпъна в цял ръст.

— Какво си намислил бе, задник! Кой, по дяволите, си ти, бе! Да не би да я чукаш?

— Няма такова нещо. Казах ти, че съм тук да поговорим. И ако си знаеш интереса, по-добре ме изслушай.

В този момент Стемпъл нанесе първия си удар. Аз отстъпих назад и той пропусна, но не съвсем. Определено бе избухлив и доста як.

Това беше всичко, от което се нуждаех. Направих ляв финт и му забих един ъперкът право в корема, от което той хлъцна.

Но в следващия миг силните му юмруци се стовариха в диафрагмата ми. Политнах към шкафчетата. Металните врати издрънчаха. Прониза ме остра болка в гърба. Надявах се да не съм счупил някое ребро.

Веднага щом се изправих на крака, се хвърлих към него. Той се препъна и за миг изгуби концентрация. После отново замахна. Този път юмрукът му срещна челюстта ми.

Върнах му го — силен прав в брадата, последван от ляв лупинг, който се стовари право във веждата му. Един за мен, един за Ким Стафорд. Сетне го цапардосах в скулата.

Стемпъл се извъртя застрашително, но миг след това ме изненада: строполи се на пода. Дясното му око беше започнало да се затваря.

Ръцете ми пулсираха. Бях готов да продължа схватката с този жалък страхливец. Истинската битка още не бе започнала и останах разочарован, когато той продължи да лежи, без да помръдва.

— Така ли се държиш с Ким? Не ти угоди с нещо и ти веднага я цапардосваш?