Джеймс Патерсън - Крос

Но нито една не желаеше да каже и дума за мъжа, който я бе нападнал.

Престъпникът определено беше умен и самоуверен тип, който знаеше как да наплаши жертвите си. Повторил е номера си четири пъти, може би и повече. Защото не бе изключено да има и други пострадали, които дори се страхуваха да съобщят, че са били нападнати.

— Пристигнахме — оповести Сампсън. — Ето къде се е скрила Лиза Бранд.

Вдигнах глава от купчината папки в скута си, когато минахме покрай огромен жив плет и поехме по дълга алея за коли във форма на полумесец, покрита с чакъл.

Къщата представляваше внушителна постройка в старинен стил. Отпред се издигаха две бели колони, които стигаха до втория етаж, а цялата сграда приличаше на крепост. Можех да разбера защо Лиза Бранд бе решила да се укрие тук.

Приятелката й Нанси Гудис ни отвори вратата и побърза да излезе навън, за да поговори с нас насаме. Беше слаба блондинка и навярно бе връстница на госпожица Бранд, което според данните в папката означаваше двадесет и девет години.

— Няма нужда да ви казвам, че Лиза е преживяла истински кошмар — прошепна тя, макар че не беше необходимо да снишава глас, тъй като се намирахме на верандата. — Може ли да съкратите до минимум разпита? Не разбирам какво още има да говори тя с полицията. Не можете ли да кажете на мен каквото имате да й съобщавате?

— Ще се постараем да бъдем възможно най-кратки — уверих я аз. — Но изнасилвачът все още е на свобода.

— Да не сте посмели да й внушавате, че тя има вина за нещо — настръхна младата жена.

Последвахме госпожа Гудис в покритото с мраморни плочки преддверие. Отдясно се виждаше извита стълба, а над главите ни висеше кристален полилей. Отвътре се чуха детски гласове, които ми се сториха някак неуместни в тържествената обстановка на къщата.

Госпожа Гудис въздъхна и ни поведе към салона за гости, където ни очакваше Лиза Бранд, облечена в джинси и риза на райета. Беше слаба, много хубава жена, но отпуснатите й рамене и ужасът в очите й бяха достатъчни, за да разбера, че съвсем наскоро е изживяла истински кошмар. Очевидно не бе сигурна дали болката, която изпитва, някога ще изчезне.

Със Сампсън й се представихме. Покани ни да седнем. Дори се насили да се усмихне учтиво, преди да извърне поглед встрани.

— Много са красиви — отбелязах аз и посочих наскоро откъснатите рододендрони във вазата, поставена на масичката за кафе между нас. Казах го, защото беше истина, а и честно да си призная, не знаех как да започна разговора. Лиза ги погледна разсеяно.

— Нанси е невероятна градинарка. Превърнала се е в истинска провинциална домакиня и майка — нещо, което винаги е искала.

— Лиза, бих желал да ви уверя, че ужасно много съжаляваме за това, което ви се е случило — внимателно започна Сампсън. — Зная, че вече сте говорили с доста хора. Ще се опитаме да не ви притискаме да си припомняте излишни подробности…

Очите на жената останаха приковани в далечния ъгъл на стаята.

— Да. Благодаря ви.

— Доколкото разбрахме, били сте на преглед в университетската болница, но не сте пожелали да посочите някакво физическо доказателство за нападението, извършено върху вас. Също така засега отказвате да дадете описание на мъжа, който е извършил престъплението. Така ли е?

— Не само засега, никога няма да го опиша — рече тя и леко поклати глава в немощно усилие да потвърди решимостта си.

— Никой не ви принуждава да говорите — уверих я аз. — Не сме дошли тук, за да изтръгнем насила информация от вас.

— След като се изяснихме — поде Сампсън, — бих искал да ви кажа, че работим по известни предположения. Първо, нападателят не ви е познат. И второ, той ви е заплашил по някакъв начин, за да ви принуди да мълчите. Лиза, можете ли да ни кажете дали предположенията ни са верни?

Тя сякаш замръзна в стола. Опитах се да разчета нещо по лицето й, но безуспешно. След като не отговори на въпроса на Сампсън, реших да опитам от друг ъгъл.

— Имате ли да добавите нещо към досегашните си показания, дадени пред детективите? Нещо, за което сте се сетили?

— Дори и най-малката подробност може да е много полезна за разследването — намеси се Сампсън.

— Не искам да има никакво разследване на това, което ми се случи — заяви тя на един дъх. — Изборът все пак е мой.

— Боя се, че не е само ваш — рече Сампсън с най-мекия тон, който досега бях чувал от него.

— Защо? — Думите й прозвучаха по-скоро като отчаяна молба, отколкото като въпрос.