Джеймс Патерсън - Крос

Вечерта след последния ми терапевтичен сеанс двамата с Джон се срещнахме в гимнастическия салон „Рокси“ за дружески спаринг. Салонът процъфтяваше, а времето, прекарано тук, ме караше да се чувствам щастлив и доволен за пръв път през последните няколко години.

Беше ме обсебила старомодната идея за нормалност , макар да не бях напълно сигурен какво точно означава тази дума.

— Събери си лактите — изкомандва ме Сампсън, — преди да съм ти откъснал проклетата глава.

Послушах го, но това не ми помогна особено. Той ме закова с един хубав прав удар, който здравата ме разтърси. Извъртях се и го атакувах директно, но мен ме заболя повече, отколкото него.

Продължих в същия дух още известно време, но не можех да се концентрирам върху двубоя на ринга. След около десетина минути свалих ръкавиците. Рамената ме боляха.

— Признавам се за победен — изфъфлих през защитната гума в устата си. — Да отидем да пийнем по нещо.

Питието ни се сведе бутилка безалкохолно на тротоара пред „Рокси“. Не че имах предвид точно това, но ми дойде добре.

— И така — поде Сампсън, — или аз съм станал много по-добър, или ти тази вечер не си във форма. Кое от двете?

— Не си по-добър — заявих безучастно.

— Значи все още мислиш за вчера… — поклати глава той.

И двамата се чувствахме потиснати след безуспешния разговор с Лиза Бранд. Някои свидетели се разприказваха само като ги погледнеш, а от други като нея не можеше да изкопчиш и дума дори да ги притискаш.

— Да, мисля за вчера — кимнах в знак на съгласие.

Сампсън, който до този момент стоеше прав, приседна до мен на тротоара.

— Алекс, трябва да престанеш да се тревожиш за всичко — въздъхна той. — Мислех, че нещата при теб вървят добре. Поне напоследък.

— Така е — съгласих се. — Работата ми харесва. Дори повече, отколкото си предполагах.

— Тогава какъв е проблемът? Това, че твърде хубаво не е на хубаво, ли? Какво те яде, човече?

На този въпрос имах един дълъг и един къс отговор. Предпочетох втория.

— Мария.

Той знаеше какво искам да кажа и отрони замислено:

— Вчерашният ден ти напомни за нея, нали?

— Да. Странно е, но така се получи — признах. — Спомняш ли си времето, когато беше убита? Тогава също имаше няколко изнасилвания.

Сампсън присви очи:

— Да, наистина така беше…

Потрих зачервените кокалчета на ръцете си:

— Както и да е, ето какво имах предвид. Напоследък за мен нещата са като скачени съдове. Всичко, което си мисля, ми напомня за Мария, а всичко, което правя — за нейното убийство. Сякаш съм герой от някаква пиеса на абсурда.

Сампсън търпеливо ме изчака да млъкна. Той обикновено знаеше кога да сподели мнението си и кога да си затрае. В момента нямаше какво да ми каже. Двамата се изправихме и поехме по тротоара.

— Какво си чул за убиеца на Мария? Има ли нещо ново? — попитах го. — Или Джамети просто си е играл с нас?

— Алекс, защо не се опиташ да продължиш живота си, без да се обръщаш назад?

— Джон, ако можех, вече щях да съм го направил. Разбра ли? Вероятно за мен това е единственият начин.

Вървяхме дълго замислени. Забил поглед в обувките си, накрая той заговори неохотно:

— Ако открия нещо за убиеца й, ти ще бъдеш първият, който ще узнае.

Когато стана на петнадесет години, Майкъл Съливан престана да търпи издевателства от страна на когото и да било. Всички в семейството знаеха, че дядо му Джеймс има пистолет, който крие в долното чекмедже на скрина в спалнята си. Един следобед през юни, когато училището му дойде до гуша, Съливан се вмъкна в стаята на дядо си и открадна пистолета.

През остатъка от деня се мота из квартала с оръжието, затъкнато в колана на панталоните му, скрито под широката риза. Нямаше желание да го показва, но много му харесваше да е у него. Този пистолет завинаги промени живота му и от кораво хлапе го превърна в непобедим мъж.

Съливан се шля по улиците до осем вечерта, сетне пое по Куентин Роуд към месарския магазин на баща си. Пристигна точно когато баща му се канеше да затворя.

Песен на Елтън Джон огласяше улицата. Майкъл я бе надул нарочно на касетофона в колата си, защото неговият старец ненавиждаше това парче. А той искаше да го застреля на фона на най-омразната му мелодия.

Вратата на месарницата бе отворена и когато влезе вътре с плавна стъпка, баща му дори не вдигна глава, сигурно го беше видял през витрината.

Край вратата се мъдреше обичайната метална стойка с броевете на „Ирландско ехо“. Всичко си беше на проклетото място, чисто и спретнато. И в същото време — пълна мръсотия.