Джеймс Патерсън - Крос

Обичаше да ги кара да губят самообладание, докато самият той изпускаше малко пара и се освобождаваше от стреса, нарушавайки правилата на тъпото общество.

Джорджтаун беше подходящо място за подобен лов. Всички други жени, които бе зърнал по улицата, му се сториха малко скучни. Не че по това време на нощта имаше голям избор. Но пък и той не се нуждаеше от прекалено разнообразие, трябваше му само някоя подходяща… И му се струваше, че вече я бе видял. Или поне така смяташе.

Приличаше на адвокатка, облечена в изискан строг костюм, предназначен да впечатли околните. Токчетата й потракваха отчетливо по тротоара.

Меките подметки на маратонките „Найк“ на Съливан бяха почти безшумни. С лице, полускрито под качулката на якето си, той не се отличаваше от поредния любител на джогинга, излязъл да потича късно през нощта на спокойствие в квартала си. Ако някой случайно го зърнеше, щеше да си помисли тъкмо това.

Но никой не го гледаше. Най-малкото госпожица Туийди 26 26 Tweed — скъп вълнен плат за костюми, обикновено меланж (англ.). — Б.пр. . Туийди Бърд , помисли си той с усмивка. Грешката е нейна.

Тя продължи да крачи забързано, пъхнала под мишница кожената си чантичка и стискайки куфарче, все едно носеше в него ключа към „Кода на Да Винчи“ 27 27 Алюзия с романа на Дан Браун, издаден у нас със заглавието „Шифърът на Леонардо“, изд. „Бард“. — Б.пр. . Вървеше от външната страна на тротоара — разумно за жена, която се движи сама по улиците късно през нощта. Единствената й грешка беше, че не се оглеждаше достатъчно. Та и не забеляза мъжа, излязъл да потича , който ситнеше зад нея.

А подобни грешки могат да бъдат смъртоносни.

Съливан се скри в сянката на една сграда, когато Туийди мина под уличната лампа. Хубави крака и страхотен задник, помисли си той. А и не носеше венчална халка на лявата ръка.

Високите токчета продължиха да потракват ритмично още някое време, докато най-после тя забави ход и спря пред една къща от червени тухли. Хубаво местенце. Съдейки по външния вид на сградата, тя бе една от онези големи семейни домове, вдигнати в началото на деветнадесети век, които по-късно бяха преустроени и превърнати в просторни апартаменти.

Жената извади ключовете от чантата си още преди да стигне до входната врата, а Съливан се подготви за действие. Бръкна в джоба си и измъкна някакъв лист хартия, навярно квитанция от химическо чистене. Всъщност нямаше значение какво е.

Тя отключи и отвори вратата, но в същия миг той й извика приятелски:

— Извинете, госпожице! Вие ли изпуснахте това?

Не беше глупава тази Туийди Бърд, майка й явно не бе отгледала тъпачка. Веднага разбра, че е изпаднала в беда, ала в следващите секунди не успя да направи нищо, за да се спаси.

Той бързо пъхна крак в пролуката на остъклената врата, преди тя да успее да я затръшне пред лицето му и да я заключи отвътре.

В осветеното фоайе видя паниката в красивите й сини очи.

Острието на скалпела блесна пред лицето й.

Касапина искаше тя да види тънкия му като бръснач ръб, единствената й мисъл да е за него, не за самия нападател. Така ставаше винаги и той го знаеше. Почти всички жени, които нападаше, запомняха подробности за оръжието, не за похитителя.

Госпожица Туийди успя само да се препъне тромаво, преди той да се озове във фоайето с нея. Майкъл Съливан застана с гръб към улицата, изцяло закривайки с тяло жертвата си в случай, че някой мине отвън. Продължи да държи скалпела, докато измъкна връзката ключове от ръката й.

— Да не си гъкнала — предупреди я, докато острието проблясваше пред очите й. — И се опитай да запомниш — не слагам обезболяващи, докато го използвам. Направо режа.

Тя отстъпи и се подпря на близката мраморна колона. С треперещи пръсти му подаде малката си маркова чантичка.

— Моля ви, ваша е. Сега си вървете.

— Няма да стане. Не искам парите ти. Само ме чуй добре. Слушаш ли ме?

— Да — уплашено отвърна тя.

— Сама ли живееш? — попита я.

Постигна ефекта, който търсеше. Краткото забавяне бе достатъчен отговор.

— Не. — Опитваше се да се спаси. Твърде късно.

На стената имаше три пощенски кутии. Само върху номер две се виждаше табелка с едно име: Л. Бранд.

— Да се качваме, госпожице Бранд.

— Аз не съм тази, за която ме вземате…

— Напротив, ти си. Няма смисъл да лъжеш. А сега движение, преди да е станало по-лошо.

За секунди двамата се озоваха в просторния й апартамент на втория етаж. Дневната бе чиста и подредена. По стените бяха окачени черно-бели снимки на влюбени, които се целуват. Плакати от филмите „Безсъници в Сиатъл“ 28 28 Романтична комедия, 1993 г., в главните роли Том Ханкс и Мег Райън. — Б.пр. , „Офицерът и джентълменът“ 29 29 Филм от 1982 г. с Ричард Гиър и Дебра Уингър; заглавието идва от правилото във флота: „Не бива да се излагаш като офицер и джентълмен“. — Б.пр. .