Джеймс Патерсън - Крос

— Този човек ваш близък ли е?

Тя настръхна:

— Няма да ви кажа името му!

Опитах да я успокоя с жест:

— Разбира се, че името не е важно. Член на семейството ви ли е?

— Годеник ми е — призна тя.

Кимнах с разбиране.

— Може ли да ви попитам от колко време сте сгодени?

— От четири години — отвърна жената. — Той иска да отслабна, преди да се оженим.

Навярно беше въпрос на навик, но вече мислено оформях психологическия профил на годеника. Тя беше виновна за всичко във връзката им, а той не поемаше отговорност за действията си. Теглото й просто бе претекст да отлага сватбата.

Заговорих й на „ти“, за да скъся дистанцията между нас:

— Ким, твърдиш, че той често изпада в пристъпи на гняв. Може ли да ми разкажеш малко повече за това?

— Ами, просто… — Тя замълча и се замисли.

Бях сигурен, че срамът бе причина за колебанието й, а не неувереността. Очите й се навлажниха.

— Упражнявал ли е физическо насилие върху теб? — попитах аз.

— Не — отвърна тя прекалено бързо. — Не е насилие. Само… Е, предполагам, че може и така да се нарече.

Пое дълбоко дъх, но не каза нищо. Вместо това отвърза шала и той се свлече в скута й.

Дълбоките синини по шията й ме накараха да изтръпна.

И преди бях виждал подобни белези. Обикновено — върху мъртви тела.

Забрави за убийствата, това е само терапевтичен сеанс , напомних си аз.

— Ким, откъде са тези белези по врата ти?

Тя потръпна и завърза отново шала си.

— Ако мобилният ми телефон позвъни, тутакси трябва да се обадя. Той мисли, че съм при майка си.

По лицето й пробягна сянка на ужас. Веднага осъзнах, че бе твърде прибързано да я разпитвам подробно какво й е причинил.

Без да ме поглежда, младата жена разкопча ръкава на блузата си. Не бях сигурен защо го прави, докато не видях червения белег над китката. Още не бе започнал да избледнява.

— Това белег по рождение ли е? — попитах я.

— Той пуши цигари — обясни тя.

Гласът й прозвуча удивително спокойно.

— Съобщи ли в полицията?

Тя горчиво се засмя.

— Не. Не съм.

Сетне притули с ръка устата си и се извърна встрани. Този мъж явно я бе наплашил до смърт.

От чантата й се чу телефонен звън.

Без да каже и дума, жената извади телефона, погледна номера и бързо отговори:

— Здравей, бебче. Какво има? — Гласът й бе мек и спокоен, напълно убедителен. — Не — рече тя. — Мама излезе да купи мляко. Разбира се, че съм сигурна. Ще й предам поздравите ти.

Беше удивително да наблюдавам лицето й, докато говори. Не играеше само заради него. Представлението бе и заради нея самата. Така успяваше да се справи с положението.

Когато най-сетне затвори, тя ми се усмихна. Това беше най-нелепата усмивка, която бях виждал през живота си. Сякаш разговорът въобще не се бе състоял. После изведнъж самообладанието я напусна. Тялото й се разтърси от силно ридание и тя започна да се люлее напред-назад, притиснала ръка към корема си.

— Толкова е трудно! — промълви задавено. — Съжалявам. Не мога да го направя. Не бива… да съм тук.

Когато мобилният й телефон иззвъня повторно, нещастната жена подскочи в креслото. Тези проверки явно бяха най-трудното нещо за нея, защото я принуждаваха да жонглира между измислиците и реалността.

Изтри трескаво сълзите си, сякаш мъжът можеше да види лицето й, и отговори със същия тих и спокоен глас, както преди малко:

— Здравей, бебче. Не, тъкмо си миех ръцете. Съжалявам, бебче. Забавих се секунда докато взема телефона.

Чух как мъжът отсреща й крещеше за нещо, а Ким кимаше търпеливо, докато го слушаше.

Накрая тя вдигна пръст към мен и излезе в коридора.

Използвах паузата, за да прегледам файловете на компютъра си, опитвайки се да успокоя бушуващия в гърдите ми гняв. Когато Ким се върна, се опитах да й дам адресите на някои социални служби в района, които предлагаха временно настаняване, но тя не пожела да ги погледне.

— Трябва да вървя — заяви внезапно. Явно вторият разговор я бе извадил от релси. — Колко ви дължа?

— Нека наречем днешния сеанс предварителна консултация. Ще ми платите при следващата ни среща.

— Не желая милостиня. А и не мисля, че ще има следваща среща. Колко ви дължа?

— Тарифата ми е сто долара на час — отвърнах неохотно. — Смятам, че за днес петдесет са напълно достатъчни.

Тя преброи десет банкноти по пет долара, които навярно бе успяла да спести. След това напусна офиса ми.

Първият ми сеанс бе приключил.