Даниел Глатауер - Вечно твой

— Според мен е най-добрият в цяла Умбрия. Изключително ароматен е, надявам се да ви хареса.

Накрая връчи на Роланд бутилка е кехлибарена течност, най-вероятно уиски. Церемонията завърши с думите:

— Още веднъж сърдечно благодаря за любезната покана.

Изрече ги толкова тържествено, сякаш рецитираше стихотворение по случай Деня на майката. Човек би помислил, че не е ходил на гости от двайсет години и се е подготвял за социалната си проява поне от три седмици.

Чак сега Ханес демонстративно се обърна към тъмния ъгъл, където се криеше Юдит, и я обгърна с две ръце. Тя почувства лек натиск, който я накара да се изправи. Той стоеше пред нея, почти с две глави по-висок, сложил ръце върху раменете й. Гледаше я с такова умиление, като че ли за пръв път виждаше изгрева на слънцето. След една почти непоносимо дълга пауза, през която коленете й започнаха да омекват, а главата й се завъртя от алкохола, Ханес обяви на всеослушание:

— Юдит, много се радвам, че се срещаме още днес. Не можеш да си представиш колко съм щастлив!

От този момент нататък всичко потъна в мъгла. Както отделните сцени, така и целият филм. Оставаха само надписите, които продължиха до ранната утрин. Юдит използваше кратките проблясъци на мисълта си, за да доближи чашата с вино до устните си. Лицата около нея се сливаха и постепенно изчезваха. Единствено образът на Ханес изплуваше отново и отново пред очите й. Веднъж съвсем далеч, друг път — ужасно близо. Ту усещаше дъха му, ту виждаше блестящите зъби на баба му. Плътният му глас бе съпроводен от движение, бърборене и смях.

По някое време Юдит се събуди, защото шумовете внезапно бяха утихнали. Подпираше се на някаква стена, която се оказа Ханес. Той я попита дали се чувства зле, но тя не бе в състояние да отговори. Липсваше й нужната концентрация. В даден момент се отвори някакъв страничен прозорец и Юдит почувства полъха на вятъра върху лицето си. Скоро таксито, в което пътуваше, спря точно пред входа на жилищната й сграда. Ханес слезе с нея, като я подпираше да не падне. Беше й приятно да чува гласа му. След малко тя усети познатата миризма на стълбището. Той натисна копчето на асансьора за последния етаж. Юдит му подаде дамската си чанта и чу как ключовете й подрънкват. Долови допира на кадифения му панталон по краката си и мекотата на пуловера му върху бузата си. Скоро вратата се отвори, а после се затръшна зад гърба й. Всичко наоколо беше тъмно и тихо. Леглото се оказа на една ръка разстояние.

Неделният ден започна към единайсет сутринта. Юдит забеляза, че е полугола, залитна на ставане от леглото и се опита да намери вибриращия си телефон. Човекът, нарушил така дръзко спокойствието й, беше Герд.

— Как си? — попита той.

— Нямам представа.

— Снощи нормално ли се прибра?

— Сигурно.

— Сама ли си?

— Мисля, че да.

— Ако искаш, ще ти звънна по-късно — предложи Герд.

— Не — отвърна тя, като имаше предвид „нито сега, нито после“.

— Какво се случи с теб вчера?

— Моля?

— Направо се отряза.

— Кой? Аз ли?

— Беше доста пияна.

— Съжалявам, не съм го направила нарочно.

— Толкова ли си влюбена?

— Влюбена ли? Не знам.

— Да ти кажа ли какво е първото ми впечатление от Ханес?

— Да, защо не.

— Действително ли искаш да знаеш?

— По-добре не.

— Ханес е сууупер!

— Наистина ли?

— Да, всички са във възторг от него. Той е искрен, любезен и внимателен. Много приятен събеседник. И е забавен.

— Сериозно ли?

— Юдит, Юдит, страхотно попадение.

— Мислиш ли?

— Вчера малко се беше отнесла, но само да беше видяла колко мило се държа с теб!

— Той винаги е такъв.

— Ханес те боготвори, Юдит.

— Едва ли.

— Казвам ти, по-хубаво нещо не може да ти се случи.

— Така ли смяташ?

— Ако бях жена, щях да си мечтая точно за такъв мъж.

— Хм.

— Изпрати ли те до вас?

Настъпи кратко мълчание.

— Юдит, там ли си?

— Герд, май е по-добре да си легна отново.

Тя приключи разговора, довлачи се до банята и си облече черния хавлиен халат. Надникна в тоалетната, кухнята, дневната и спалнята, но не откри нищо необичайно. Отвори гардероба, хвърли бърз поглед под леглото и опипа матрака. Разучи гънките на чаршафа, преди да съблече отново халата. После се пъхна под завивките и въздъхна с облекчение. Ханес определено не беше там. Не бе останал дори за миг, в противен случай щеше да го надуши, да усети присъствието му, независимо от състоянието си. Сега можеше да заспи спокойно. Искаше да сънува него.