Даниел Глатауер - Вечно твой

— Наистина не исках да се натрапвам — продължи той.

— Не се натрапвате.

— Истината е, че от снощи нещо не ми излиза от ума.

— И какво е то?

— Вие, ако трябва да съм напълно искрен.

Поне е прям, помисли си Юдит.

— За мен ще бъде огромно удоволствие да отидем на кафе. Искам просто да поговоря с вас. Какво ще правите след работа?

— След работа ли? — попита Юдит, все едно това беше възможно най-неподходящото време. — За съжаление съм заета.

Отговорът й сякаш го съсипа. Той я погледна тъжно, отпусна отчаяно рамене и въздъхна тежко. Приличаше на обиден ученик, на когото току-що са отнели топката.

— Но сигурно ще успея да отложа уговорката си за по-късно — добави Юдит. — Едно бързо кафе след края на работния ден не е проблем.

За да придаде по-голяма тежест на своите думи, провери часовника си и продължи:

— О, да, ще може да се уреди.

— Страхотно — заяви мъжът.

Юдит трябваше да признае, че й е приятно да наблюдава как усмивката се връща на лицето му. Осъзна, че именно тя е причината бръчиците около очите му да се раздвижат и огрени от светлината на любимия й полилей от Каталуния, да засияят като слънчеви лъчи.

Срещнаха се в кафене „Райнер“ на Мерцщрасе, където Юдит често ходеше в обедната почивка. Тя отиде десет минути по-рано от уречения час. Държеше да пристигне първа, за да може да избере най-подходящата маса. Предпочиташе да седнат един срещу друг, а не да ги настанят в някое тясно сепаре. Той обаче вече беше там, разположен на неудобен стол срещу една далеч по-привлекателна ъглова пейка, предназначена единствено за нея.

Срещата трябваше да трае най-много час, което им се стори твърде недостатъчно. Стигна се до продължение, последвано от кратък бис. Едва тогава Юдит реши да приключи тактически с думите:

— Беше ми наистина приятно да си побъбря с теб, Ханес. Бих се радвала да го повторим.

Определено държеше да запомни начина, по който той я гледаше в този момент. Щеше да го извика в паметта си, когато отново се почувстваше неудовлетворена от себе си. Освен това имаше нужда да осмисли онова, което той бе споделил през тези деветдесет минути, най-вече нещата, казани за самата нея. Във всеки случай Юдит очакваше с нетърпение края на вечерта, когато необезпокоявана от никого вкъщи щеше да потъне в мисли за новото си откритие — мъжа, който я бе поставил на един богато украсен пиедестал, окъпан в най-прелестната светлина. Отдавна не се бе изкачвала толкова високо. Искаше й се да остане там поне още няколко часа, преди ежедневието да я свали отново на земята.

Легнала във ваната у дома, Юдит обобщи наученото за него. Той се занимаваше с преустройство на аптеки, а щом някоя аптека не можеше да бъде преустроена, я изграждаше наново. Или поне на скица. По образование беше архитект. Възраст — 42 години. Никога не бе ходил на зъболекар — наследил бе красивите зъби от баба си, всъщност не тях самите, а по-скоро добрите гени.

Значи беше 42-годишен, и то ерген. Не отново, а все още ерген, тоест до момента не е бил женен и не се е развеждал. Не се грижеше за никого — нито за малки деца, нито за бебета от предишни бракове.

Тя не бе пропуснала да го попита за кого купува такова голямо количество банани. Едва ли ги изяждаше сам. При този въпрос той леко потрепна и Юдит си помисли, че е проявила прекалена недискретност. Скоро обаче зъбите на баба му отново засияха и мъжът обясни, че е взел бананите за своя съседка — трудноподвижна вдовица и майка на три деца. Веднъж седмично ходел да пазарува за нея. Правел го съвсем безвъзмездно, тъй като също щял да се радва, ако имал съседи, които да му помагат при нужда.

Той беше на 42 години и определено се казваше Ханес Бергталер . „Бергталер“, изрече Юдит и издуха част от пухкавата пяна във ваната. Какво можеше да се каже за един ерген, който се занимава с преустройство на аптеки и се намира в третата най-хубава възраст? Обективните факти не говореха ли за една твърде уравновесена личност? Вероятно заради това й се бе сторил леко скучен? Наистина ли беше скучен? Отегчаваше ли я с присъствието си? Нито за секунда, помисли си тя. Следователно секундите, прекарани с този мъж, бяха от най-висока класа. Несъмнено същото важеше и за него — Ханес Бергталер, необвързания архитект с красивите зъби на баба.

Юдит реши да се върне към самото начало — когато мъжът я бе настъпил и бе видял лицето й, се бяха случили две неща. Тя бе усетила остра болка в петата си, а той бе почувствал как през цялото му тяло минава електричество. Бил като „ударен с мокър парцал“. Юдит не харесваше особено тази метафора, тъй като мокрите парцали й се струваха отблъскващи и нееротични. Но пък начинът, по който той я гледаше — с всички малки бръчици около очите си, блещукащи под матовата 60-ватова крушка в кафене „Райнер“, — й се бе сторил някак мил. Дори доста мил.