Даниел Глатауер - Вечно твой

След въпросната среща просто не можел да я забрави. Да, точно това бяха думите му. Много приятен комплимент, заключи Юдит и добави още малко гореща вода във ваната.

Беше го попитала какво я е направило толкова незабравима.

Щом се обърнала към него, всичко се случило като на забавен кадър — движението на рамото й, повдигнатите въпросително вежди, цялостното изражение на лицето й. Той се бе извинил за баналните думи, но според него тя изглеждала просто изумителна. Да, определението действително звучеше леко банално, но Юдит със сигурност бе чувала и по-лоши описания за себе си от „изумителна“. Реши, че по-често трябва да я настъпват по петата.

От този момент нататък той се чувствал като участник в някакъв филм, чийто режисьор била чистата случайност, а продуцент — самата съдба. Не преставал да мисли за Юдит, а веднъж я видял да отключва близко разположения до офиса му магазин за лампи, пред чиято витрина често се спирал. После, докато с възторг разказвал за нея на колежките си, изненадващо я зърнал на бара в същото заведение, точно когато отпращала един от навярно многобройните си обожатели. Не можел да пропусне този шанс и отишъл да я заговори. Разбирам, бе заявила Юдит. Същевременно се боял да не се натрапва прекалено. Съвсем основателно, бе се съгласила тя. Но все пак останал с впечатлението, че не го е отблъснала напълно. Така е, бе потвърдила Юдит.

Сега излезе от ваната. Водата беше изстинала. Тя вече мислеше по-трезво. Очевидно Ханес Бергталер беше лудо влюбен в нея. Такива неща се случваха, макар че често бързо отминаваха. Доказателство за това бяха мимолетните й срещи в разни кафенета. Той й допадаше. Харесваше й върхът на носа му. Мъжът се държеше естествено, говореше искрено. Изричаше страшно мили неща, и то без заобикалки, точно онова, което чувства. Ето защо присъствието му й се отразяваше невероятно добре.

Юдит реши да се престори, че някой я настъпва по петата, и се извърна към огледалото. Стрелна го с искрящ поглед, сякаш то бе виновникът. Но изведнъж видя отражението на една изумителна жена въпреки мократа коса и плътния слой крем, нанесен върху лицето й. И заслугата беше изцяло негова.

За пръв път от три години на покривната тераса на Юдит отново разцъфна яркочервеният хибискус. Беше настъпил хубав период. Нещо се зараждаше. Всеки ден се натрупваха нови емоции. Юдит се стараеше да ограничава срещите си с Ханес. Виждаха се не по пет пъти на ден, както би искал той, а най-много веднъж или два пъти. Тя се опасяваше, че с подобно темпо магията скоро ще се развали и той ще се насити на елегантните й движения и неповторимите изражения на лицето й. Боеше се, че Ханес ще изпадне в недоумение какви цветя да й подарява, какви послания да й изпраща по имейла, какви комплименти да й прави и какви думи да подбира, за да й пожелае с есемес „добро утро“ или „лека нощ“.

Юдит се бе озовала в непозната за нея ситуация. Този път не възлагаше прекалено високи очаквания на човек, който не е готов или способен да ги оправдае. Напротив, беше попаднала на мъж, който нямаше търпение да го стори. Ето защо тя се опитваше да занижи възможно най-много очакванията си, за да продължи да се изненадва от полученото внимание. С малко късмет щеше да прекара цялото лято, изпълнена с мисли за Ханес Бергталер — този едър (190 см, 85 кг), непохватен 42-годишен необвързан мъж, въоръжен с бръчици като слънчеви лъчи и блестящите зъби на баба си.

Много неща у него й правеха странно впечатление, но никое от тях не я притесняваше сериозно. Нито начинът, по който разказваше истории — винаги започваше отзад напред, — нито необичайният му моден вкус, нито твърде избелелите му тениски. Не я дразнеше дори любимият му израз „като ударен с мокър парцал“, който използваше на всеки няколко минути. До момента Юдит се бе въздържала да го попита дали случайно не продължава да живее със своята (ударена с мокър парцал) майка.

Той беше по-различен от всичките й досегашни партньори, а и Юдит не бе чувала някоя от приятелките й да е попадала на подобен мъж. Беше едновременно плах и дързък, срамежлив и безсрамен, сдържан и разгорещен, целеустремен по някакъв свой, недодялан начин. И определено знаеше какво иска — да бъде близо до нея. Доста благороден копнеж, мислеше си Юдит. Но тя се опитваше да подхожда предпазливо, да не избързва излишно. Не желаеше да дава на Ханес прекалено много надежди. Бъдещето щеше да й подскаже как да действа по-нататък.