Даниел Глатауер - Вечно твой

Засега оставаше сама в късните вечери и през уикендите, поне физически. Колкото и странно да звучеше, Юдит възприемаше миговете без Ханес като най-хубавото и пълноценно време, прекарано с него. Независимо на кое от обичайните си занимания се отдаваше, всичко минаваше на заден план и тя имаше усещането, че се намира под въздействието на силни опиати. За пръв път — дори и този период да продължеше кратко — Юдит се чувстваше като щастлива и безгрижна необвързана жена. Можеше да прави онова, което иска: да мисли за Ханес Бергталер. Беше страхотно да наблюдава как влечението й към него постепенно нараства. Вероятно по-скоро се увличаше по копнежа на Ханес към самата нея, но в крайна сметка това нямаше никакво значение.

Във втората събота на май Илзе и Роланд я поканиха на вечеря, за да се реваншират за Великден. Герд и младите влюбени Лара и Валентин, които непрекъснато се държаха за ръце, също присъстваха на събирането. Времето беше достатъчно топло, за да седнат на терасата. Евтините и не особено оригинални градински фенери не се набиваха на очи. Четирите големи свещи, разположени около масата, допълваха светлината от лампата и й придаваха по-мек отблясък.

Към осем часа Роланд поднесе „специалитета на кухнята“ — ястие със скариди, авокадо и кориандър. До този момент Мими (на четири) и Били (на три) бяха обсебили вниманието на всички гости и започваха да мрънкат от умора. В десет часа, когато Илзе сервира „лекия като перце“ чийзкейк по рецепта на Джейми Оливър, малките най-сетне бяха заспали и възрастните можеха да си поговорят на спокойствие.

— Имам новини — заяви Юдит, придобила смелост след третата чаша червено вино.

— Как се казва? — поинтересува се Герд.

Явно я беше наблюдавал. Тя не бе успяла да запази хубавата тайна за себе си.

— Казва се Ханес и определено ще ви хареса — отвърна Юдит малко по-ентусиазирано от необходимото.

Реакцията не закъсня.

— И защо не го доведе? — попита учудено Илзе.

Роланд също изглеждаше изумен. Сред присъстващите постепенно се възцари пресилено възмущение, което ескалира дотам, че Герд подхвърли на Юдит абсурдната идея да се опита да поправи грешката си, като веднага покани въпросния Ханес. Всички умираха от нетърпение да го видят.

Тя положи огромни усилия да ги разубеди. Искаше известно време да се наслаждава на Ханес в мислите си, вместо още отсега да започне да го води навсякъде със себе си. А и в събота вечер той едва ли щеше да се отзове на покана за гости в западната част на Виена.

Накрая все пак се поддаде на натиска и му изпрати есемес — по-скоро като жест към приятелите си, отколкото от любопитство. Предлагаше му да се присъедини към тяхната весела компания, като прилагаше точния адрес. Направи го с ясното съзнание, че Ханес най-вероятно няма да й отговори. Сигурно беше зает или се намираше извън града, а и едва ли щеше да има достатъчно време, за да реагира в този късен час, дори и да скучаеше, в което Юдит дълбоко се съмняваше. След по-малко от минута обаче тя получи следното съобщение: „Много благодаря за поканата!!! След двайсет минути ще бъда там! Ханес“.

По-късно Юдит щеше да съжалява, че не може да си спомни ясно следващите часове. Наложи се да изпие още две пълни чаши вино, за да овладее внезапно обзелото я притеснение преди появата на Ханес. Ето защо възприятията започнаха да й изневеряват след изключително странната сцена по посрещането му.

Разговорът внезапно замря. Той застана пред тях, облечен с кафяв кадифен панталон, бяла риза, закопчана плътно до яката, и светлосин пуловер без ръкави. Излъчваше такова въодушевление, сякаш току-що бе спечелил „Оскар“ за главна мъжка роля. Широката му усмивка заслепи осветлението на терасата, когато той се представи с думите:

— Аз съм Ханес.

Юдит искаше да потъне в земята. Той се наведе над масата, здрависа се поотделно с всички, разгледа внимателно лицата им и повтори старателно техните имена, все едно се подготвяше да прави научно изследване.

Още не загатваше с нищо, че е забелязал присъствието на Юдит. Изведнъж извади две жълти кутии от някакъв плик — сигурно съдържаха банани с шоколадова глазура.

— Донесох ги за децата — обясни Ханес.

Откъде знаеше, че домакините имат две деца? Юдит беше ли му разказвала за Илзе и Роланд? Споменавала ли бе нещо за Мими и Били? И дори да го беше направила, Ханес как бе запомнил всичко това?

Последваха други подаръци. Илзе получи бутилка зехтин, която той й подаде със следното обяснение: