Даниел Глатауер - Вечно твой

Тя едва ли скучаеше особено, тъй като беше в компанията на четиригодишния Феликс и двегодишната Наташа. Юдит настоя да види снимки на децата, като изтъкна, че всеки нормален баща носи такива в портфейла си. Якоб се поколеба за момент, но все пак й ги показа. После изведнъж реши, че е дошло време да се прибира.

Юдит тъкмо се канеше да се отправи към бара, където се бе събрала кризисна група за борба срещу глобалното затопляне, когато усети потупване по рамото. Стори й се неприятно рязко и отсечено. Тя се обърна и подскочи. Беше зърнала лице, което изобщо не пасваше в обстановката.

— Каква изненада! — заяви мъжът с бананите.

— Да.

— Питах се дали сте вие, или не.

— Да — продължи объркана Юдит, с което всъщност искаше да потвърди, че наистина е тя.

Почувства се смутена и долови ударите на сърцето си. В случая щеше да й помогне само едно — да наруши неловкото мълчание.

— Какво правите тук? Имам предвид, какво ви води насам? Познавате ли Герд? И вие ли сте поканен на партито? Често ли се отбивате в този бар? Да не би да свирите на пиано? Вие ли сте новият пианист?

Някои въпроси зададе действително, други минаха само през главата й. После добави:

— Може би сте видели как влизам тук и сте решили да ме поздравите?

Мъжът й обясни, че е дошъл с две свои колежки. Те седяха на няколко метра от тях около една кръгла маса, огрявана от жълтеникавата светлина на монтираната прекалено ниско лампа от осемдесетте години. Той посочи жените, които й махнаха за поздрав, а Юдит им кимна. Несъмнено изглеждаха като колежки от работата. Навярно присъстваха на ежемесечната сбирка на данъчните консултанти, разчупили обичайната си скованост благодарение на музиката в пиано бара.

Мъжът с бананите се казваше Ханес Бергхофер или Бургхофер, или Бургталер, или Бергмайер. Имаше голяма топла длан и толкова настойчив поглед, че Юдит усети как той пронизва тялото й. Отново почувства как бузите й се сгорещяват.

— Радвам се, че се срещаме често — подметна мъжът. — Очевидно живеем в еднакъв ритъм.

После й предложи да седне за малко на тяхната маса. Юдит обаче отклони поканата с обяснението, че трябва да се върне в бар „Ирис“, където се състоеше истинското парти за рождения ден на нейния приятел, или по-скоро близък познат, Герд.

— Но друг път с удоволствие — добави тя, без да съзнава откъде й е хрумнало подобно нещо. Отдавна не беше проявявала такава решителност.

— Ако не възразявате, може да се видим на кафе — продължи Бергхофер, Бургхофер, Бургталер или Бергмайер.

— Да, защо не — отвърна Юдит.

Вече нямаше значение какво ще каже. Усещаше как бузите й горят и трябваше да си тръгне веднага.

— Добре тогава — заяви мъжът.

— Да.

— До скоро.

— Да.

— Що се отнася до поканата за кафе, просто ще се отбия в магазина някой път, ако е удобно.

— Да, заповядайте.

— Нямам търпение.

— Аз също.

„Някой път“ се оказа следващата сутрин. Бианка се провикна от предната част на магазина:

— Госпооожо, търсят ви!

Юдит веднага се досети за какво става дума. Ханес, чието фамилно име започваше с „Берг“ или „Бург“, беше застанал под един от най-ценните артикули — гигантския овален кристален полилей от Барселона. Вече петнайсет години всеки клиент му се възхищаваше, но никой не се решаваше да го купи.

— Надявам се, че не ви притеснявам — започна мъжът.

Носеше синя плетена жилетка със светлокафяви копчета. Приличаше на човек, който всяка вечер сяда с чаша „Ърл Грей“ пред запалената камина и от време на време докосва с крак плътната козина на тромавия си санбернар, докато децата лудуват наоколо и бършат омазаните си с банани пръсти в Дамаската на канапето.

— Не, не ме притеснявате.

Ядоса се на себе си, че е толкова развълнувана. Нямаше логично обяснение за притеснението й. Наистина. Непознатият й се струваше приятен, но не особено интересен на пръв поглед. А рядко й се искаше да се сближи повече с мъжете. Той в никакъв случай не беше неин тип, но и типовете не бяха от значение. Опознаеш ли веднъж някой мъж, всички останали са ти ясни.

Юдит не можеше да прецени в какво точно се изразява чарът на Ханес Еди-кой-си. Навярно се криеше в честотата, с която случайността го тласкаше към нея, или в непредвидимостта на появите му — винаги изникваше по-рано от очакваното. Или пък в устремеността, с която той се впускаше към Юдит, сякаш на света не съществуваше нищо друго.

В момента обаче не биваше да избързва — още беше твърде рано да я покани на кафе. Юдит ясно щеше да му покаже, че действията му са прекалено настойчиви, и да го отпрати. Тя нямаше никакво желание да се превръща във временно развлечение за някакъв отегчен съпруг, чиято жена му плете сини жилетки със светлокафяви копчета.