Даниел Глатауер - Вечно твой

Този път Юдит изобщо не беше притеснена. Разказа му за детските си години, прекарани в магазина за лампи, за своите пътешествия с Али из Камбоджа и за горчивия си опит с вуду магьосниците в Бразилия. Междувременно успя да погълне — също толкова бързо и безстрашно, колкото говореше — цели три ястия, чаша кола и зелен чай. Ханес я гледаше като хипнотизиран, без да сваля очи от нея, като рядко посягаше към постния оризов специалитет.

Освен обичайните му комплименти, които възхваляваха всяка черта на лицето й, част на тялото й и добродетел на характера й, Юдит харесваше топлото излъчване на очите му. Те се спираха неизменно върху устните й, когато тя понечеше да каже нещо, макар и съвсем маловажно. Юдит можеше да продължи така вечно.

С едно изненадващо движение обаче Ханес внезапно хвана ръката й и я задържа над средата на масата. Усетила силата на огромните му пръсти, Юдит се почувства неловко. Погледът му бе станал по-сериозен и по-пламенен отпреди. С изключително тържествен тон, който нямаше нищо общо с безгрижното гугукане на млади влюбени, той заяви:

— Юдит, ти си жената, за която винаги съм мечтал. Искам да ти дам цялата си любов.

Тъй като казаното определено не беше въпрос, Юдит не знаеше какво да отговори. Ето защо реши просто да загатне:

— Ханес, толкова си мил с мен. Все още не мога да проумея, че това ми се случва.

Понечи да освободи ръката си, но Ханес явно не беше приключил. Безименният й пръст бе особено обездвижен в хватката му и тя усети как нещо се приплъзва по него. Едва тогава Ханес я пусна и Юдит се втренчи онемяла в пръста си. Не реагира много естествено, тъй като доста пъти бе гледала подобни сцени на кино. Трябваше да подбере подходящите думи.

— Ханес, да не си се побъркал? С какво съм го заслужила? Рожденият ми ден е едва след пет месеца. Не мога да го приема.

— Приеми го като малък спомен за общото ни начало — каза той.

Юдит кимна.

— Харесва ли ти?

— Да, разбира се, прекрасен е — отвърна тя.

Това беше първата й лъжа — право в сияещото лице на Ханес.

За да свикне с мисълта за пръстена, Юдит предложи да се преместят в друго заведение — бар „Триъгълник“ зад парка „Вотив“. Беше ходила там няколко пъти с Карло. Сега Ханес имаше всички изгледи да се справи по-добре от него. Оскъдната жълтеникавочервена светлина от тавана се пречупваше в матовите стъклени стени и меко озаряваше лицата на посетителите. Хората се превръщаха в красиво оцветени силуети без контури, които трудно се разграничаваха едни от други. Всеки път, когато Карло бе настоявал тя да се отбие при него (тоест в леглото му), Юдит обикновено се бе съгласявала, ако се намираха във въпросния бар.

Ханес не спадаше към мъжете, които биха извлекли полза от изкусителната атмосфера на такова заведение. Юдит оценяваше неговата сдържаност и дори я смяташе за привлекателна. Той все пак си позволи да сложи ръка върху рамото й, сякаш се опитваше да я предпази от опасност. Подобно на музейни експонати, двамата стояха на бара и си споделяха незначителни истории от миналото.

Юдит трябваше да изпие две по-силни напитки, за да му постави принципния въпрос:

— Какво ще кажеш за една целувка?

Тя се втренчи предизвикателно в широко отворените му очи, съзнавайки, че в този момент изглежда изумително. Ако беше на негово място, веднага щеше да приеме предложението. Ханес се съгласи, без да се замисля.

— Но не тук и сега — добави той за нейно недоумение.

— А къде и кога? — попита тя.

— Вкъщи — отвърна той, без да уточнява кога.

— У вас ли?

Юдит поглади ръбестата повърхност на новия си пръстен. Мразеше кехлибар. Ами ако всички предмети в жилището му бяха от кехлибар?

— Не, по-хубаво да отидем у нас — възрази тя и сама се учуди на настоятелния си тон.

— Добре, така ще направим — съгласи се бързо той.

Ханес се засмя и бръчиците около очите му засияха. Поиска сметката и Юдит разбра, че явно смята да тръгнат веднага.

Лампионът до тъмножълтото й канапе в дневната представляваше ценна находка от един антикварен магазин в Ротердам. Подвижните му рамене се спускаха като златен дъжд от дебелата извита стойка, наподобяваща стъбло на цвете. Източникът на светлина беше дискретен и загатваше съвсем бегло за присъствието си в помещението.

На Юдит й бе отнело доста време да нагласи лампиона в подходящата позиция. Сега той имаше способността да придава блясък на най-изморените очи, да развеселява най-посърналите лица и да разсмива най-мрачните хора. Ако Юдит беше психотерапевт, щеше да накара пациентите си да седнат мълчаливо под него, а после да ги разпита какви са проблемите им, ако изобщо продължаваха да си спомнят за тях.