Даниел Глатауер - Вечно твой

Опасяваше се, че няма да може да го следва още дълго. Пътеката, по която я водеше, беше прекалено стръмна. Юдит трудно щеше да издържи на темпото. Не й достигаше въздух. Трябваше да спре за малко. Нуждаеше се от почивка.

От три седмици се виждаха всеки ден. ВСЕКИ ДЕН. През няколко часа той се отбиваше в магазина, за да пият кафе или просто да гледат крушките. Когато Юдит имаше клиенти, Ханес чакаше смирено тя да се освободи. Междувременно бе научил наизуст целия каталог за лампи, а стажантката го бе осведомила кои са стоте „най-яки дискотеки“. Вечер двамата излизаха да хапнат нещо и ходеха на кино, театър или концерт — всъщност за него мястото нямаше никакво значение. Стига да беше с Юдит, би проявил интерес дори към бунища, автоморги и военни учения.

И да, вече прекарваше нощите при нея, което означаваше, че тя спеше, а той я наблюдаваше. Или поне всеки път, когато Юдит отвореше очи, Ханес беше буден и я съзерцаваше. Като дете тя напразно се бе опитвала да открие своя ангел хранител, който да бди над съня й. Но ето че в зряла възраст, когато всички илюзии би трябвало да са изчезнали, в леглото й изведнъж се бе появил Ханес Бергталер.

Разбира се, правеха и секс. Може би не толкова често, колкото му се искаше, но все пак повече от достатъчно. За нея сексът беше… хубав, да, съвсем нормален. А той изпитваше върховна наслада. Самата тя се опияняваше от удоволствието, което предизвикваше у него.

Нима това беше лошо? Дали не проявяваше прекален нарцисизъм? Нуждаеше ли се от Бергталер, за да може отново да повярва, че е красива и желана? Трябваше ли да бъде с такъв човек, за да възвърне своята самоувереност? Толкова ли много се бе подценявала досега? Колко зле се бе чувствала, без дори да го забележи? А в момента по-добре ли й беше? И какво щеше да се случи по-нататък?

Отговорите изчезнаха. Светложълтите послания, които слънцето изписваше върху клепачите й, потъмняха. Юдит отвори очи. На небето бе излязло малко безобидно облаче.

В петък преди Петдесетница Юдит за пръв път посети жилището му на Ниселгасе. Часове преди нейната поява той си бе отишъл вкъщи, за да „подреди“, както сам се бе изразил. Тя не можеше да си представи, че в живота му съществува нещо неподредено, още по-малко апартаментът му.

Ханес се държа особено при пристигането й. Открехна колебливо входната врата, сякаш се боеше от неканени гости. Щом Юдит влезе, той веднага заключи и дръпна резето.

— Какво ти става? — попита тя.

— Обичам те! — отвърна той.

— А иначе? Изглеждаш ужасно напрегнат.

— Разбира се, че съм напрегнат. Нали си в моя дом.

По обзавеждането Юдит веднага разбра колко бегло го познава. Същевременно всичко й се стори съвсем логично. Всеки един предмет, включително и множеството ценни мрачни антики, си знаеше добре мястото. От старомодното канапе се разкриваше прекрасна гледка към грамадната дървена маса, разположена в средата на стаята. Над нея висеше грозна светлокафява лампа, която се състоеше от няколко груби стъклени топки. Кухнята беше тясна и стерилна — като извадена от каталог. Съдовете се криеха зад витрини от страх да не бъдат използвани. Юдит и бездруго искаше само чаша вода.

Единственото помещение, което загатваше за признаци на живот, беше работният му кабинет. Именно тази стая подсказваше, че обитателят на жилището всъщност е архитект, а не пенсиониран адвокат, специализиран в завещанията. Навсякъде се виждаха планове и скици — по стените, на бюрото, на пода. Миришеше на моливи, гумички и изключително прецизна работа.

Вратата към спалнята беше затворена и спокойно можеше да си остане така. Ханес я открехна съвсем леко, сякаш двете единични легла с карирани кувертюри не биваше да бъдат обезпокоявани в хилядолетния си сън. От тавана висеше бяла кръгла лампа. Юдит знаеше добре, че кръглите лампи никога не представят нещата в подходящата светлина.

— Да, хубаво е — казваше тя на всеки трийсет секунди. — Не съвсем мой стил, но е хубаво.

През цялото време Ханес я водеше за ръка, все едно прекосяваха труднодостъпен терен или минно поле.

— Много ли жени са минавали през това жилище? — попита Юдит.

— Не съм сигурен. Знам само, че предишните наематели са били двойка зъболекари — отвърна Ханес.

Той владееше изкуството да разбира погрешно въпроси, които не съдържаха и най-малкото двусмислие.

В края на обиколката двамата застанаха до дървената маса, потънали в неловко мълчание. Скоро обаче на лицето на Ханес изгря познатата слънчева усмивка. Той я прегърна и целуна, след което я поведе към канапето. Преди да се стоварят върху него, Юдит успя да прошепне в ухото му: