Даниел Глатауер - Вечно твой

Тя беше толкова чувствителна към познатите светлини и тяхното въздействие, че ги усещаше дори със затворени очи, както и сега, в празничната атмосфера на първата си целувка с Ханес. Какво я бе попитала Дара по телефона? „Хубаво ли се целува?“ Юдит бе докоснала устните му с пръсти, а той бе положил ръка на тила й и нежно бе придърпал главата й към себе си. После тя усети присъствието му с цялата си същност. Краката му обгърнаха тялото й, а лявото му рамо се впи в торса й. Лактите му се плъзнаха по бедрата й, ръцете му обхванаха тънката й талия и продължиха нагоре, като обвиха плътно шията й. Юдит бе напълно приклещена от него в момента, когато устните му се приземиха върху нейните, подобно на огромен самолет върху мек асфалт. Той леко ги придвижи нагоре-надолу, след което засмука още по-силно. Юдит отвори уста и освободи езика си, който се завъртя неконтролируемо като в центрофуга на високи обороти.

Тя успя да дръпне едната си ръка и го потупа по главата. Той веднага отпусна хватката си.

— Не толкова грубо, оставяш ме без въздух — оплака се Юдит.

— Прости ми, скъпа — промълви Ханес в ухото й.

Едва сега тя отвори очи. Видът му я успокои.

Приличаше на непохватен ученик, който отново е объркал всичко.

— Винаги ли се целуваш така необуздано? — попита Юдит.

— Не, аз просто, просто… Толкова много те обичам, че не мога да се контролирам — отвърна Ханес с виновен тон.

Добре, аргументът беше приемлив.

— Но все пак не бива да ме задушаваш — каза тихо тя.

Той се усмихна смутено, а очите му засияха на златистата светлина.

— Трябва да ме докосваш нежно, все едно съм от порцелан — добави Юдит и го перна закачливо по носа.

Ханес леко обгърна лицето й с длани.

— Защо трепериш? — попита тя.

— Желая те толкова много.

— Искаш ли да спиш с мен?

— Да.

— Тогава го направи.

— Добре.

— Само че лампата ще остане включена.

Началото на юни беше горещо и сухо. Ярката дневна светлина сякаш се излъчваше от космически неонови лампи. Човек се нуждаеше от слънчеви очила, за да може изобщо да различи нещо наоколо. Хибискусът на терасата на Юдит бе изгубил и последните си червени цветове, но затова пък огромният фикус, подарен й от Ханес, растеше неконтролируемо. Колкото и да не й се искаше, Юдит трябваше да го подреже преди настъпването на есента.

Тя седеше на каменните стълби със затворени очи и се опитваше да прочете скритите послания, които слънцето изписваше от вътрешната страна на клепачите й. Беше си поставила амбициозната задача веднъж завинаги да си изясни какво се бе случило с нея през последните седмици и как се бе озовала в подобна ситуация.

Искаше ли да има мъж? (Не непременно.) Човек, с когото да сподели живота си? (Само при определени условия.) Не познаваше ли вече всякакви категории мъже? (Преди няколко седмици би казала „да“.) Нима не бе в съзвучие със себе си? (Напротив. Само когато се напиваше, звуците ставаха повечко.) Не държеше ли всичко под контрол? (Да, понякога. Предимно по време на работа в магазина за лампи.)

Преди около три месеца се бе запознала с някого. Всъщност той не беше просто „някой“, а Ханес Бергталер! Архитект. И в момента планираше общото им бъдеще. Основите вече бяха положени. Ако зависеше от него, двамата щяха да живеят и под открито небе.

Този мъж притежаваше забележителна, необятна, спираща дъха способност да обича. Той разпръскваше любов около себе си. И кой беше обектът на неговите чувства? Тя, Юдит. Колко я обичаше? Ужасно много. Повече от всичко.

Внимавай, Юдит! Може би само се преструва, сигурно постъпва така с всички жени. Навярно се влюбва на всеки няколко месеца, като същински Дон Жуан. Не, не и Ханес. Ханес е искрен. Той не е играч. Не е въздух под налягане. Именно това го отличаваше от предишните мъже в живота й. В начина, по който я обичаше, имаше нещо окончателно, някакъв неразгадаем стремеж към вечността. Ханес беше напълно вглъбен в своята отдаденост, изключително последователен в действията си и естествен в засвидетелстването на любовта си. И през цялото време мислеше за нея. Това й се струваше ужасно… очарователно. Всъщност не знаеше дали е улучила правилната дума, но беше съвсем близо. Струваше й се толкова, толкова…

Учудваше се на себе си. Искаше ли да бъде носена на ръце? (Само от баща си.) Копнееше ли някой да я постави в центъра на Вселената? (Не, не го очакваше дори от баща си.) Жадуваше ли да бъде нечия избраница? (Не, обикновено тя държеше да избира.) Да, точно там се криеше проблемът. Ханес не й даваше право на избор. Винаги я изпреварваше с няколко крачки и я поставяше пред свършен факт. А тя само изоставаше от събитията, без да успее да достигне емоционалните му висини.