Даниел Глатауер - Вечно твой

— Какво работите? — попита тя, докато пътуваха.

— Архитект съм, уважаема госпожо.

— О, архитект!

— Малкото ми проектантско бюро е специализирано в изграждане и преустройство на аптеки.

— О, аптеки, чудесно!

— Ако искаш, ще построи една и за теб, мамо — пошегува се Юдит.

След два часа и половина път стигнаха до скромното старо стопанство, намиращо се в една изолирана местност на Мюлфиртел. Хеди се занимаваше с производство на биопродукти. Али работеше като пейзажен фотограф, но рядко правеше снимки, освен ако самият пейзаж не му се примолеше. Материалната страна на нещата не беше важна за тях и те безпроблемно се лишаваха дори от фризьорски услуги.

— Аз съм Ханес — представи се придружителят на Юдит с типичната за него еуфория и енергично подаде ръка на Али.

Брат й инстинктивно се отдръпна назад.

— Ханес е моят приятел — обясни Юдит.

Али се втренчи в него така, сякаш виждаше осмото чудо на света.

— Той е архитект — добави майка й възторжено, като зашари с поглед между Али и Хеди.

Ханес подари на домакините трилитрова кутия с биовино и заяви:

— Според мен е най-доброто от този регион.

Али мразеше вино. Юдит изпита желание да си тръгне още сега. Навярно никой нямаше да забележи.

Вечерта се нижеше изключително бавно. Всички бяха седнали около огромната селска маса, огряна от светлината на грозния рустикален абажур. Главното занимание на Юдит беше да си играе с разтопения восък на свещта пред нея. Оформяше красиви топчета, смачкваше ги с палец върху плота на масата, отделяше ги с нож и отново започваше да вае топчета.

Ханес държеше едната си ръка върху коляното й, което ставаше все по-топло. С другата жестикулираше, докато обясняваше на семейството за архитектурата, любовта (към Юдит) и света като цяло. Той несъмнено беше най-разговорливият и най-енергичен човек в тази компания.

Само веднъж на масата се разрази спор. Хеди изрази намерението си да роди вкъщи с помощта на някаква акушерка от Чехия, а майката на Юдит твърдо настояваше това да се случи в сигурната обстановка на една определена болница във Виена. Според нея там се предлагаха далеч по-подходящи условия — най-вече по отношение на хигиената. Докато говореше, тя не пропусна да хвърли изпепеляващ поглед на снаха си. Ханес прекрати дискусията, като реши да поднесе личния си подарък за бъдещата майка (той вече бе дал известна сума пари за бебето, както изискваше традицията). Извади два комплекта ританки — един в розово и един в светлосиньо. Очевидно ги бе купил по-рано днес.

— Не знаехме дали ще е момиче или момче — поясни той и намигна на Юдит.

Майка й се засмя. Али остана безмълвен.

— Ще бъде момиче — заяви Хеди. — Ще запазим синята дрешка за вас.

Майката продължи да се усмихва блажено. Али мълчеше. Ханес сияеше. Юдит леко избута ръката му от коляното си. Трябваше спешно да отиде до тоалетната.

Късно вечерта пристигна и семейство Винингер. Някога Юдит бе имала връзка с Лукас, най-добрия приятел на брат й — приятен, чувствителен и интелигентен мъж. По онова време той бе работил за представителството на една книжарница в Германия, като по този начин се бе превърнал в пълен антипод на Ханес — никога не се задържаше достатъчно дълго около Юдит. Едва когато срещна Антония, която беше студентка по английска филология в Линц и изглеждаше като негова близначка, Лукас изостави кариерата си и започна работа в градската библиотека. Имаха две деца — Виктор на осем години и Сибиле на шест.

Али отиде с малките в градината, за да ги научи как да стрелят с лък, въпреки че навън валеше дъжд. Може би просто искаше да си измие косата. Лукас измъкна Юдит от восъчните й скулптури и двамата се впуснаха в интимен разговор за стари и по-нови събития, за пропуснати възможности и твърде прибързани решения. Виното допълваше идеално обстановката.

По някое време тя забеляза, че ръката е изчезнала от коляното й. Ханес го нямаше. След дълго търсене най-накрая го откри навън. Седеше стоически върху купчина дърва в отдалечения край на градината. Явно не обръщаше внимание на дъжда.

— Какво правиш тук? — попита Юдит.

— Размишлявам — отвърна той, без да я погледне.

— За какво?

— За теб.

— И по-точно?

— За теб и Лукас.

— Лукас ли?

— Да не мислиш, че не забелязвам?

Той се опитваше да шепне и думите му звучаха накъсано.

— Какво имаш предвид?

— Начина, по който те гледа.

— Хората обикновено се гледат, докато разговарят. Или бъркам?