Даниел Глатауер - Вечно твой

— Въпросът е как го правят.

— Ханес, недей, моля те! Познавам Лукас от двайсет години. Ние сме стари приятели. Преди много, много време бяхме…

— Не ме интересува какво се е случило в миналото. За мен е важно настоящето. Излагаш ме пред семейството ти.

Тя се наведе и се втренчи в лицето му. Целият трепереше. Юдит въздъхна демонстративно, след което заговори бавно и отчетливо — така както човек обяснява принципни въпроси.

— Ханес, стига вече! Този път наистина прекали. Водих съвсем нормален разговор с Лукас. Ако това представлява проблем за теб, значи имаш проблем с мен. Изобщо не мога да понасям подобни сцени. Още в пубертета спрях да ги толерирам. Нямам никакво намерение тепърва да свиквам с тях.

Без да каже нищо, Ханес зарови лице в дланите си.

— Смятам да вляза вътре — продължи Юдит. — Съветвам те да направиш същото. Вали дъжд, ако не си забелязал.

— Почакай един момент, скъпа — извика той след нея. — Нека да влезем заедно.

Гласът му отново звучеше сравнително нормално.

Викове и звучен смях откъм градината събудиха Юдит на следващата сутрин. Синият спален чувал на пода беше празен. Очевидно Ханес си бе легнал, след като тя бе заспала, и бе станал преди нея. До възглавницата си Юдит намери бележка, на която с молив бе изрисувано несъразмерно сърце. Отдолу пишеше: „Скъпа, не знам какво ме прихвана вчера. Държах се като някой петнайсетгодишен. Обещавам ти, че никога повече няма да се повтори. Моля те, прости ми. Поведението ми може да се обясни единствено с безпределната ми любов към теб. Твой Ханес“.

Навън беше слънчево. Тя погледна през прозореца и го видя. Беше в чудесно настроение и си играеше с децата. От време на време хващаше някое от тях и го завърташе във въздуха. Лукас и Антония стояха отстрани и се шегуваха с него. Щом зърна Юдит, той ентусиазирано й помаха.

На терасата вече ги чакаше закуската.

— Явно през нощта в къщата е шетало работливо джудже — каза Хеди на Юдит.

Купищата съдове от предишната вечер бяха измити и прибрани, а подът — безупречно изметен. Кухнята не приличаше на себе си — от години не бе изглеждала толкова чиста. Дори безнадеждно изцапаната готварска печка сияеше от белота.

— Може ли да ми преотстъпваш Ханес през седмицата? — пошегува се Хеди.

Юдит се опита да се усмихне.

Ханес отказваше да приеме каквито и да е комплименти.

— Когато имам проблеми със съня, се залавям за домакинска работа — обясни той. — Това ми е нещо като тик. А за закуската ми помогна… мама.

Тя, разбира се, седеше до него. Ханес леко я докосна по рамото.

— О, само извадих няколко чаши — подметна тя и кокетно примигна.

Докато Ханес се занимаваше с децата, Юдит успя да изкопчи няколко думи от мълчаливия си брат Али. Антидепресантите му понасяха по-добре и на моменти той дори преливаше от енергия. Очакваше с нетърпение бебето и се заклеваше (пред себе си и пред Хеди), че ще бъде идеален баща. Само че нямаше постоянна работа. Пейзажната фотография не им носеше никакви доходи. За съжаление Али не умееше да прави друго, но и не желаеше да сменя професията си.

— Какво мислиш за Ханес? — попита Юдит.

— Очевидно умее да разтребва.

— А иначе?

— Ами не знам. Струва ми се… ужасно… ужасно мил.

— Да, такъв е.

— И вече е част от семейството.

— Всичко се случи толкова бързо. Все още не мога да го проумея!

— По-различна си, когато си с него.

— Какво имаш предвид? — поинтересува се Юдит.

— Все едно си наполовина себе си.

— Звучи доста страшно от твоята уста.

— Е, щом го обичаш.

Юдит не отговори нищо. Настъпи кратко мълчание.

— Обичаш ли го?

— Не знам.

— Човек би трябвало да е наясно дали обича някого.

Юдит се страхуваше от последния етап на пътуването им към къщи. Току-що бяха закарали майка й. Ханес, естествено, бе качил багажа й до вратата на апартамента. Вероятно тя вече попълваше формуляра за осиновяване.

— Знаеш ли, Ханес…

Юдит трябваше да му каже на всяка цена. Искаше да прекара нощта сама. Освен това спешно се нуждаеше от няколко дни „за себе си“, тоест „без него“. Копнееше да си върне изгубената половина. Без нея й се струваше безсмислено да продължава връзката си с Ханес.

Той обаче я прекъсна.

— Скъпа, реших да оставя лошата новина за накрая. Нарочно я отлагах. Днешният ден беше толкова хубав и хармоничен. Точно както си го бях представял. Имаш страхотно семейство. И много симпатични приятели. А децата бяха ужасно сладки.