Даниел Глатауер - Вечно твой

Изглеждаше гузен.

— Каква лоша новина? — попита Юдит.

— Няма да можем да се виждаме една седмица.

— Една седмица?

За щастие тя бе твърде концентрирана върху шофирането, за да си позволи какъвто и да е емоционален изблик.

— Да, знам, че е ужасно. Трудно ще издържим, но…

Ханес й обясни, че трябва да отиде на някакъв архитектурен семинар в Лайпциг.

— Да, разбирам — отвърна Юдит. — Щом се налага, ще заминеш. Няма как.

Тя се опитваше да запази сериозния тон.

— Може би ще ни се отрази добре — заяви той.

Юдит се обърна към него. В погледа му нямаше и следа от цинизъм.

— В какъв смисъл? — попита предпазливо тя.

— Необходима ни е известна дистанция, за да подредим мислите си. Така ще запазим тръпката помежду си.

— Да, Ханес, имаш право!

Трудно й беше да сдържи радостта си.

— И най-голямата любов се нуждае от въздух, за да вирее — продължи той.

— Да, вярно е, несъмнено.

Тя го целуна, зави надясно към паркинга и заяви:

— Но тази нощ ще останеш да спиш вкъщи.

— Ако може.

Бръчиците му отново засияха.

— Не може, а трябва.

Юдит се зарадва на бързината, с която изгубената й половина се завърна. Двете й половини със замах продаваха скъпи лампи в магазина, потяха се в часовете по степ аеробика през обедната почивка, обикаляха по книжарници и бутици след работно време. Вечер се забавляваха с „Джеймс Бонд“ и „Мюзик Айдъл“, хранеха се с пица и дюнери, пиеха кианти и се чувстваха идеално със себе си и своята уравновесена притежателка.

Юдит се учудваше, че вече трети ден не е чула и дума от Ханес. Нито една от двете й половини обаче не смееше да твърди, че й е скучно без него. Единствено вечер, когато легнеше под завивките, затвореше очи и потънеше в размисли, тя усещаше как нещо бързо преминава по тялото й — от стомаха до главата и от там обратно до студените пръсти на краката й. Навярно все още бе твърде слабо, за да бъде наречено копнеж, но може би щеше да узрее през следващите няколко дни.

В сряда Юдит реши да проведе сериозен разговор със стажантката си.

— Бианка, възхищавам се на внушителната ви гръдна обиколка, но нека не забравяме, че се намираме в магазин за осветителни тела. Препоръчвам ви да носите сутиен.

— Да, госпожо, но тук е ужасно горещо — отвърна отегчено тя.

— Повярвайте ми, ще бъдете много по-привлекателна, ако не излагате всичко на показ.

— Явно не познавате добре мъжете. И след като подхванахме тази тема, защо приятелят ви спря да идва?

— Замина в командировка в Лайпциг.

— Но тази сутрин беше тук.

— Не е възможно, Лайпциг все пак е в Германия.

— Наистина. Мина покрай магазина и дори надникна през витрината.

— Не, Бианка, най-вероятно сте се припознали.

— Във всеки случай приличаше адски много на него, госпожо.

— Добре, добре. И ако обичате, утре си сложете сутиен!

Вечерта Юдит се срещна с Герд и няколко негови колеги от Картографския институт в испанския ресторант на Мерцщрасе.

— Къде е Ханес? — попита той вместо поздрав.

— В командировка в Лайпциг.

— Ех, жалко.

Не го каза просто от учтивост. Реакцията му беше съвсем искрена и в известна степен притесни Юдит. Тя я прие като лека обида срещу наскоро извоюваната й втора половина.

Четири часа по-късно, след като я изпрати до къщи, Герд поправи грешката си.

— Винаги си била специална, но днес си просто изключителна — заяви той. — Надмина себе си.

— Благодаря.

Герд едва ли имаше предвид приноса й към обсъжданите теми — домашен прах, майки, вредни насекоми, прераждане.

— Беше ми много приятно във вашата компания, получи се хубава вечер — отвърна Юдит.

На лицето й все още сияеше усмивка, когато тя затвори входната врата на сградата, качи се с асансьора до последния етаж и включи осветлението на площадката. Изведнъж нададе остър писък. Връзката ключове се изплъзна от ръката й и падна шумно на пода. Някой се беше свил пред вратата й, но рязко се изправи и тръгна към нея. Юдит понечи да избяга или да извика за помощ, но от шока остана като вцепенена.

— Скъпа — каза глухо той.

— Ханес, ти ли си? — едва успя да изрече тя. — Да не си се побъркал?

Сърцето й биеше като лудо.

— Какво ти става? Защо си тук? — продължи Юдит.

Едва сега забеляза огромния букет тъмночервени рози, който той бе насочил като оръжие срещу нея.

— Чаках те да се върнеш. Но ти закъсня, скъпа. Прибираш се ужасно късно!