Даниел Глатауер - Вечно твой

Този мъж ми се струва познат. Ханес? Ханес? Ти ли си? Господ те изпрати при мен! Благодаря, не ми е студено. Не, Ханес, не плача. Изгубих Али от поглед. Трябва да ми помогнеш… Намерил си го? Добре ли е? Мама много ли ми е ядосана? Не, няма да се тревожа. Толкова съм щастлива, благодаря ти много… Да, обещавам. Само ме изведи от тук, не мога да понасям начина, по който ме зяпат хората. Не, не се боя от инжекции… Да, моля те, остани! Имам нужда от теб! Този път трябва да останеш.

Мръснобялото шкафче беше част от обзавеждането на психиатричната клиника, а в леглото до него за съжаление лежеше тя. Първото й прозрение върху звукоизолиращия под на болничната стая бе толкова потискащо, че Юдит предпочете отново да заспи — в пълен унисон с действието на успокоителните.

Второто й пробуждане се случи много по-късно и не беше нито хубаво, нито лошо. Струваше й се, че се намира в паралелен свят. Може би постепенно трябваше да се примири с това чувство, вместо непрекъснато да му се противопоставя.

Ханес. Да, до леглото наистина седеше Ханес. Усмихваше се с неестествено белите зъби на баба си, които придаваха на лицето му странно сияние. После намигна дружелюбно на Юдит и успя я да откъсне от медикаментозния й зимен сън. В защита на неговото присъствие бе редно да се отбележи, че той някак съумяваше да удържи майка й, която вече бе заела страдалческа поза и само чакаше дъщеря й да проговори.

— Здравей, какво правиш тук? — промълви Юдит и направи бегъл опит да му се усмихне съзаклятнически.

— Аз те намерих — отвърна Ханес с неуместна комбинация от гордост и възхищение.

— Вдигнал те е от земята и те е завел в болница — заяви майка й с далеч по-неутрален тон.

— Но как…

— Чист късмет — прекъсна я той, нетърпелив да изясни въпроса.

В неделя сутринта се бил чул по телефона с Герд, който се притеснявал за Юдит, тъй като не отговаряла на обажданията му. След като изразил съжаление, че Ханес не бе успял да дойде на чудесната вечеря, му разказал как тя изведнъж се почувствала зле. И тъй като Ханес имал работа в нейния квартал, Герд го помолил да отиде до тях и да й звънне по домофона. Предположил, че Юдит най-вероятно не си чува джиесема. На Мерцщрасе, до парк „Райтхофер“, обаче Ханес се натъкнал на малка група хора. Били скупчени около някаква жена, която лежала на тротоара и очевидно се нуждаела от помощ.

— Това беше ти — каза той по-скоро възторжено, отколкото ужасено. — Ето как те открих.

— Дете, какво правиш…

— Мамо, моля те, наистина не съм в настроение…

— Разхождаш се полугола по улиците и предизвикваш съдбата…

— Юдит, след малко ще те оставим да си почиваш — успокои я Ханес и сложи ръка върху рамото на майка й. — Не искахме да бъдеш сама, щом се събудиш. Трябва да знаеш, че до теб винаги ще има някой, когато не ти е добре.

Без да поглежда майка си, Юдит се досещаше какво е изражението й. Единствено заради него никога нямаше да обикне Ханес.

— Много мило — промълви тя.

Той вече се бе изправил и държеше мама под ръка. След малко махна на Юдит по познатия начин — жестът му не издаваше сбогуване; по-скоро казваше „добре дошла отново“.

Въпреки че се чувстваше като замаяна муха, притисната към чаршафа от бялата неонова светлина, тя искаше веднага да се заеме с трудната задача да възстанови и подреди в съзнанието си събитията от последните часове. А може би бяха минали дни и седмици? Отнякъде се появи дребничка медицинска сестра с малки кръгли очила. Провери някакви стойности и подготви инжекция, чието съдържание беше безразлично на Юдит. Всъщност лекарството трябваше да я направи още по-безразлична.

— Откъде сте? — попита тихо Юдит.

— От Филипините — каза слабичката сестра.

— Жалко, че не можем да бъдем там — прошепна Юдит.

— О, сега е много горещо. Тук е по-добре!

— Бях готова да се закълна, че няма да ви видя повече — заяви Йесика Райман вместо поздрав.

— Да, знам, съжалявам. Нещата се развиха малко тъпо — отвърна Юдит.

Това беше първият й разговор от четири дни насам. Още в началото се почувства уморена и безсилна. Беше отказала да се срещне с приятелите си, тъй като не можеше да понесе катастрофалното си поражение. А и перспективата отново да обсъжда с тях бъдещото си оздравяване я хвърляше в ужас. Все пак току-що бе претърпяла огромен провал, който безмилостно я бе върнал в изходна позиция.

— Знаете ли поне защо сте тук? — попита Райман с приятно строг тон, сякаш се обръщаше към човек, извършил колосална глупост.