Даниел Глатауер - Вечно твой

— Пак нищо — измърмори Юдит.

— Да, именно! Басти твърди, че колкото и дълго да чака, ако ще и корени да пусне, седми и осми прозорец остават тъмни. Интересно, нали? Следователно господин Ханес не пуска осветлението в жилището си, след като се прибере. Не го прави и по-късно. Постоянно си стои в пълен мрак. Голяма мистерия, нали?

— Да.

— И все пак включва лампите на стълбището, което означава, че не се бои от светлината. В апартамента му обаче винаги е тъмно. Разбирате ли?

— Не — отвърна Юдит.

Всъщност не държеше да разбира. Дори и да имаше някаква мистерия, обяснението навярно беше съвсем банално. Може би просто електрическите крушки в апартамента на Ханес бяха изгорели.

— Браво на Басти, явно е наблюдавал много старателно сградата — заяви Юдит. — Но предлагам да прекратим разследването и да оставим господин Ханес на мира. Съгласна ли си?

— Както желаете — отговори Бианка. — Жалко, сигурно щяха да изскочат още тайни. Но пък щом вече не се страхувате от него и той не ви тормози, действително е безсмислено.

След две седмици й съобщиха, че може да напусне клиниката. На теория проблемът й отдавна трябваше да е отшумял, а на практика и бездруго решаваща дума имаха медикаментите. Истината обаче беше, че лекарите най-вероятно искаха да освободят легла за нова партида психично болни. Около празника на Вси Светии спешните отделения винаги бяха препълнени. Юдит реши да се оплаче на Йесика Райман и да се опита да отложи изписването си, но психиатърката бе заминала на конгрес в Алпите — явно не само пациентите се нуждаеха от чист планински въздух.

В крайна сметка й позволиха да остане в прекрасната болнична обстановка и през уикенда. В понеделник мама я взе от клиниката и я придружи до къщи. Юдит си спомни как някакъв американски психопат бе убил десетки души, защото не харесвал понеделниците. За щастие силните лекарства — към които бе добавено и едно бяло против депресия — й влияеха толкова добре, че тя едва различаваше силуета на майка си и почти не чуваше постоянните й вайкания.

Щом пристигнаха в апартамента, където навсякъде дебнеха гласове и звуци, Юдит веднага се сгуши под одеялото на канапето. Майка й се захвана да чисти с прахосмукачка, да бърше прах и да подрежда, след което й поднесе чаша билков чай без захар, сякаш за да й покаже колко безнадеждна е ситуацията. После й зададе напълно основателния въпрос какво смята да прави оттук нататък.

— Нямам представа, мамо. В момента съм много уморена.

— Не мога да те оставя самичка в това състояние.

— Напротив. И бездруго искам единствено да спя.

— Нуждаеш се от човек, който да се грижи за теб.

— Не, мамо, нуждая се от спокойствие.

— Ще се преместя да живея тук.

— Не говори такива неща. Знаеш, че съм психично лабилна.

— Днес ще остана с теб. Утре ще го обсъдим отново.

— Добре, мамо, лека нощ.

— Но, дете, часът е едва четири следобед. Нима сънуваш?

През следващите няколко седмици Юдит дори не можеше да помисли за работа. Всъщност не мислеше за каквото и да било. Трябваше само да взема предписаните й лекарства сутрин, обед и вечер. Чувстваше се длъжна да го прави — в името на прекалено загрижените си приятели, майка си, медицинската наука и самата себе си. Винаги пиеше по едно допълнително от белите хапчета. Първо, те бяха изключително малки и второ, благодарение на тях Юдит се чувстваше така, сякаш отпуснатите й мозъчни клетки се потапят в прохладен планински поток.

Към безбройните безсмислени дейности у дома спадаха и трите посещения седмично на Артур Швайгхофер, симпатичен, небрежно облечен и необвързан психотерапевт, ангажиран от Герд. Тя се възхищаваше на търпението, с което той разговаряше с нея на всякакви теми — само не и за проблемите й, които и бездруго никой не можеше да дефинира. Ако някога успееше да разплете възела в главата си, макар и дълбоко да се съмняваше в това, Юдит щеше да предприеме ветроходно околосветско пътешествие с Артур. Съдейки по думите му, той бе истински любител на приключенията. Ето защо тя обичаше да го слуша с часове.

За да може по-лесно да понесе живота у дома, Юдит предпочиташе да не остава сама нощем. В началото приятелите й се редуваха. За Лара например най-удобният ден беше вторник, защото тогава Валентин ходеше на боулинг, а тя трудно издържаше алкохолните изпарения в леглото им. Ето защо пренощуваше в апартамента на Юдит и без да подозира, я предпазваше от гласовете.