Даниел Глатауер - Вечно твой

До полунощ Юдит обиколи многократно жилището, включи всички лампи, пусна радиото, телевизора и дори празната пералня, за да заглуши всякакви въображаеми звуци и нашепвания. Прочете на глас няколко страници от „Искам някой някъде да ме чака…“ на Анна Гавалда и си затананика коледни песни. Изведнъж се почувства толкова далеч от съня и тъй близо до следващия пристъп на паника, че скоро щеше да й се наложи да повика майка си, бърза помощ или двете едновременно. Другият вариант, на който се спря в крайна сметка, беше отново да вземе лекарствата си в добре изпитаната доза. Първо белите против дълбоката тъга, а после и останалите — за въоръжаване с рицарски доспехи, потъване в спасителна умора и постигане на приятна празнота в мозъка. Комбинацията от всички най-сетне щеше да й осигури дългоочаквания сън.

Когато се събуди на следващия или по-следващия ден от гузна съвест, Юдит дочу гласове, които принадлежаха на реалността и се носеха от кухнята. Майка й и Ханес обсъждаха бъдещето.

— Наистина ли би го направил за нас? — попита развълнувано мама, сякаш бе тъщата от някоя семейна сага.

— Разбира се, отлично знаеш, че я обичам и никога няма да я изоставя — отвърна Ханес съвсем в стила на героичния закрилник.

Последваха технически и организационни подробности около предстоящите домашни грижи за дългосрочната пациентка Юдит.

На нощното шкафче до леглото, до каната с вода, я очакваше поредната серия хапчета, подредени съблазнително по големина и форма. Наблюдаваха я подканващо като точиците на зар, който обещава сигурна печалба.

Белите таблетки вече се намираха върху езика й, когато замаяният й поглед се спря върху отрупаната с плодове купа, поставена върху скрина до вратата. Юдит инстинктивно изплю хапчетата и ги скри под одеялото. Изведнъж й се стори, че нещо в мозъка й се пробужда. Над овалните червеникави плодове — ябълки, круши и сливи — се издигаше огромна жълта купчина от поне осем добре оформени банана. Отначало й заприличаха на някакво абсурдно чуждо тяло. Юдит ненавиждаше бананите, тъй като ги свързваше със стомашните си проблеми в предучилищна възраст, когато родителите й бяха бутали в устата й големи лъжици лепкава бананова каша. До ден-днешен тя усещаше ужасния й вкус върху небцето си.

Колкото по-дълго се взираше в бананите, толкова по-ясно различаваше една конкретна картина. Юдит си спомни сцената от супермаркета преди седем месеца, когато все още бе водила съвършено нормален живот. Тогава вниманието й бе привлечено от непознат мъж, навярно баща на поне няколко деца, в чиято количка се открояваше същата огромна купчина банани като тази на скрина. Сега очите на Юдит се напълниха със сълзи — истински, неподправени и влажни. Те мигновено изостриха погледа й. Зад жълтите плодове се криеше загадка, която тя трябваше да разплете на всяка цена. И то при съвсем ясно съзнание.

От този момент нататък Юдит започна да пуска хапчетата в широката цепнатина на старата си розова касичка във формата на прасенце, която криеше под летните тениски в гардероба си. Трябваше да се подсигури за черни дни, тъй като не знаеше дали скоро няма да я сполетят отново.

Пред останалите продължаваше да се преструва на замаяна и изтощена. Прекарваше голяма част от времето в леглото или на канапето, правеше странни движения, вървеше по установения маршрут към банята като Дъстин Хофман в „Рейнман“, мърмореше неразбираеми неща и си говореше сама, за да се порадва на интелигентна компания. За разнообразие зяпаше с часове в една точка, внезапно се разтреперваше и се свиваше под одеялото. Разиграваше все същия интересен репертоар от ежедневието на един душевноболен човек и с нарастващо удоволствие забелязваше, че Ханес не подозира абсолютно нищо.

Той беше съвършеният болногледач. Дори в нощите, когато смяната се поемаше от мама, винаги надаваше едно ухо към спалнята. Щом се доближеше до леглото, Юдит се преструваше на заспала. Понякога галеше косата й и я милваше по бузата или пък прошепваше: „Лека нощ, скъпа моя.“ На няколко пъти тя усети дъха му в непосредствена близост до лицето си и долови звука от въздушна целувка. Юдит понасяше смело и търпеливо подобни неприятни моменти. Ханес не смееше да я доближи повече, така че тя нямаше от какво да се страхува.

Двамата болногледачи обикновено прекарваха вечерите заедно в кухнята. Майка й се бе превърнала в негова лична студентка по архитектура и слабите й познания в тази област го мотивираха допълнително. Той обожаваше да образова невежите. През деня често се появяваше в апартамента на Юдит, дори само за да донесе и разпредели хранителните продукти. Никога не забравяше да купи банани. Тя се радваше на всяка доставка и преливаше от идеи как най-незабелязано да се отърве от един или друг плод. От време на време, когато купата ставаше изцяло жълта, тя дори изяждаше по някой банан — всъщност вкусът им не беше толкова лош и те засищаха приятно глада й.