Даниел Глатауер - Вечно твой

Само в една от онези обвити в гъста мъгла ноемврийски нощи Юдит изгуби контрол. Може би бе забравила да вземе някое от хапчетата си или без да иска, бе удвоила дозата. Или пък бе сънувала кошмар, който внезапно я изтръгна от безметежния унес и я върна към старите страхове. Тя имаше чувството, че гласовете и шумовете ще се появят всеки момент и ще я тласнат отново към улицата. Дори й се стори, че чува характерния металически звук от огъване на ламарина и специфичния звън на испанския кристален полилей. Но преди гласът, който имитираше Ханес, да успее да каже „цялата тази навалица“, наоколо настъпи тишина. Някой запали нощната лампа. Юдит усети как нечия голяма студена длан докосва горещото й чело. Той се приведе внимателно над нея и прошепна:

— Успокой се, скъпа моя. Всичко е наред. Аз съм при теб, нищо лошо няма да ти се случи.

— И ти ли го чу? — попита Юдит, разтреперана от страх.

— Не — отвърна той. — Сигурно си сънувала кошмар.

— Ще останеш ли при мен, докато се съмне?

— Наистина ли искаш да остана?

— Да, моля те. Само докато изгрее слънцето.

В края на ноември дойде време за очаквания с ужас контролен преглед при Йесика Райман. Майка й я придружи, но дори тя не бе в състояние да влоши още повече ситуацията. Юдит бе взела със себе си тоалетни принадлежности, козметика, няколко нощници и тениски. Смяташе, че ще се наложи да я приемат в клиниката. Във всеки случай нямаше никакво желание да заблуждава Райман, въпреки че лекарката едва ли заслужаваше да я види в подобно отчайващо състояние.

— Здравейте, как сте? — посрещна я тя.

— Благодаря, душевноболна съм — отговори Юдит.

Райман се засмя, но този път само се престори на развеселена. Веднага попита Юдит от какво се страхува, след като трепери толкова.

— В момента от вас — отвърна тя.

— Разбирам ви отлично, скъпа моя — заяви Райман. — Изглеждате доста оклюмала!

— Знам, но не мога да променя нищо. Най-добре ще е отново да ме приемете в клиниката.

— Не, така няма да постигнем напредък. Предлагам ви да се заловим за работа.

След като лекарката премери пулса и кръвното й налягане и светна с фенерче в очите й, Юдит трябваше да опише унесеното си състояние през последните седмици, и то в най-големи подробности. Твърде неприятно начинание, като се имаше предвид, че тя отдавна не можеше да намери думи, с които да обрисува емоциите си. Като възнаграждение за усилията й Райман я посъветва да спре две от лекарствата и да намали наполовина дозата на останалите, сред които беше и любимото й бяло хапче.

— Липсва ми борбеният ви дух — каза загрижено психиатърката и стисна силно дланта й. — Искам да се вземете в ръце. Вашето здраве зависи изцяло от менталната ви дисциплина. Необходимо е да раздвижите ума си и да поработите над себе си, а не да потискате проблема. Трябва да стигнете до ядрото му.

— Вече нямам проблем. АЗ съм проблемът.

Веднага съжали за думите си. Райман изглеждаше обидена.

— Щом пациенти като вас се предават, най-добре ще е да затворим клиниката. Как ще помагаме на онези, които наистина са тежко болни?

— Значи не вярвате, че съм тежко болна? — попита Юдит.

— Виждам само, че на всяка цена искате да станете. И вече сте поели по най-сигурния път. Самата АЗ се разболявам, докато ви наблюдавам как го правите!

Два дни поред Юдит се опита да не взема лекарства и да запълни празнотата в главата си с мисли за първопричината на проблема. Навярно наркоманите се чувстваха по подобен начин при прехода от абстиненция към поредната душевна криза. Когато си въобразяваше, че изобщо не е тежко болна, което се случваше на все по-кратки интервали, състоянието й видимо се влошаваше. Причината се криеше в мрачното опасение, че отново ще остане съвсем сама. Едва ли някой щеше да иска да й помогне. Дори майка й нямаше да се чувства задължена да бъде с нея и да й мърмори на главата.

В един от сеансите с Артур Швайгхофер тя събра сили да му разкаже за среднощните звуци, предизвикани от испанския кристален полилей. Благодарение на Зигмунд Фройд терапевтът беше твърдо убеден, че като дете Юдит е преживяла някаква неосъзната трагедия в магазина за лампи. Известно време двамата разсъждаваха върху въпроса и трескаво обменяха идеи, но тя постепенно насочи разговора към приключенията и ветроходството.

В първата от двете безсънни нощи майка й бдеше над нея, макар че със същата сила важеше и обратното — Юдит внимаваше да не събуди майка си, за да не се налага да й обяснява защо не спи. На втората вечер тя очакваше Ханес, който още следобед й съобщи, че ще закъснее. В девет часа дойде и окончателният му отказ: съжалявал ужасно, но една от колежките му се разболяла и той трябвало да завърши проекта й до следващата сутрин, когато бил крайният срок за предаването му.